— Милорд, предложението ви да не е следствие от някакви сведения, които сте получил?
Тънките устни на Ветинари се разтеглиха в усмивчица.
— Не. Но Юбервалд преживява смутни времена, а тя, разбира се, е от аристократичен род. Допускам, че са я повикали. Нямам с какво друго да ви помогна. Както казват, ще трябва да се осланяте на своя нюх.
— Мисля, че знам къде да намеря някого с много по-остър нюх от моя — промърмори Керът.
— Добре. — Патрицият опря лакти на бюрото си. — Желая ви успех в търсенето. И въпреки всичко съм уверен, че ще ви видим отново. Мнозина тук разчитат на вас.
— Да, сър.
— Желая ви приятен ден.
Щом Керът излезе, Ветинари отиде в другия край на кабинета си, където върху една маса бе разстлана карта на Юбервалд. Беше доста овехтяла, но пък повечето картографи, които напускаха отъпканата пътека в онези краища, прекарваха остатъка от живота си в опити да я намерят отново. На картата бяха отбелязани колебливо коритата на няколко реки, тук-там имаше градове или поне техните имена, вероятно сложени от съставителя, за да не пълни картата само с — казано на професионален жаргон — БКСЮ10.
Вратата се отвори и секретарят Дръмнот влезе безшумно като падащо перце.
— Милорд, това е донякъде неочакван обрат — изрече кротко.
— Поне не е типичен — призна Патрицият.
— Желаете ли да изпратя съобщение до Ваймс по семафорните кули? Вероятно ще успее да се върне още утре.
Ветинари се бе вторачил напрегнато в почти празната, еднообразна карта. Долавяше натрапчивата й прилика с бъдещето — няколко груби очертания, още няколко догадки, останалото трябва да се сътвори тепърва…
— Хъм? — смънка разсеяно.
— Сър, желаете ли да върна Ваймс?
— О, небеса, не. Ваймс в Юбервалд… това ще бъде по-забавно от нахлуването на разгонен пор в зала за боулинг. А и как да пратя другиго? Само Ваймс можеше да тръгне към Юбервалд.
— Сър, нима не сме изправени пред истински инцидент?
— Хъм?
— Но как иначе да го наречем, сър, когато младеж с такива блестящи заложби зарязва кариерата си, за да хукне след едно момиче?
Патрицият поглади брадичката си и се усмихна на някаква споходила го мисъл.
На картата имаше една рязко изпъкваща линия — показваше нашествието на семафорните кули. Беше идеална геометрична права, дръзко предизвикателство на абстрактното мислене срещу гъстата тъма на безкрайните километри скапан Юбервалд.
— Вероятно — натърти Патрицият — ще го наречем допълнително предимство. Донеси ми каквото имаме за върколашките кланове, моля те. Ох, да… и макар че се бях заклел никога да не допусна това, подготви съобщение до сержант Колън. Уви, предстои му повишение.
Мръсна платнена шапка лежеше на калдъръма. По камъните до нея някой бе изписал с тебешир:
Молйъ помугнеТИ на ТуЙ КучиНци
А зад шапката седеше дребно куче.
Природата не го бе надарила с белезите на дружелюбно мъничко създание, въртящо сърдечно опашчицата си, но то поне се стараеше. Изправяше се на задните си крака при доближаването на всеки минувач и скимтеше жалостиво.
Нещо тупна в шапката. Беше гъба за баня.
Милосърдният дарител отмина няколко крачки и чу:
— Дано ти окапят краката, господинчо.
Мъжът се обърна. Кученцето го изпепеляваше с поглед.
— Бау? — произнесе то.
Човекът се озадачи, вдигна рамене и си продължи по пътя.
— Бау-бау, да ти го!… — сопна се ненормалният глас тъкмо когато щеше да свърне зад ъгъла.
Една ръка се стрелна надолу и сграбчи кучето зад врата.
— Здрасти, Гаспод. Май току-що разгадах една малка тайна.
— О, не-е… — изстена кучето.
— Не се държиш като почтен пес — заяви Керът и го вдигна пред очите си.
— Добре де, добре, но що не ме пуснеш? Боли, да знаеш.
— Имам нужда от помощта ти.
— Не става. Не се сдушвам със Стражата. Не го приемай лично, просто си пазя доброто име по улиците.
— Гаспод, не те карам да помагаш на Стражата. Защото наистина е лично. Имам нужда от твоето обоняние. — Керът остави кучето на земята и си изтри ръката в ризата. — За съжаление това означава, че имам нужда и от всичко останало в теб. Е, да, не се и съмнявам, че под тази силно сърбяща външност се крие златно сърце…
— Брей — изръмжа Гаспод. — Нищо добро не ме чака, щом започваш с „Имам нужда от помощта ти“.
— Нещо става с Ангуа.
— Ох…
— Искам да я проследиш.
— Господинчо, дълго ще търсиш куче, което да ти проследи върколак. Ония са хитри.
— Винаги съм предпочитал да работя с най-добрите — увери го Керът.
— Най-чувствителният нос на света — похвали се Гаспод и сбръчка своята скъпоценност. — А тя накъде е отпрашила?