— Вие пък как познахте, по дяволите?!
— Няколко дреболии ми подсказаха, уважаеми господине. И не можех да не забележа как стиснахте юмрук, когато чухте тропота на копита. Затова предположих, че сте намерил… да пресметна… три долара в курника. С тях можете да купите шест най-качествени птици в Анкх-Морпорк.
Онемелият мъж разтвори пръсти. Монетите блеснаха под слънцето.
— Ама… аз ги продавам пред градската порта по десет пенита! — изхленчи той. — Що не ме помолиха направо!
— Вероятно не са искали да ви безпокоят. И щом заговорихме за това, ще ви бъда благодарен, ако ми продадете едно пиле…
Зад селянина кучето произнесе отчетливо:
— Гаф-гаф!
— … две пилета, за да не ви губя повече времето.
— Гаф-гаф-гаф.
— Три пилета — поправи се ездачът уморено. — А ако ги оскубете и опечете, докато се погрижа за коня си, охотно ще ви дам по един долар за всяко.
— Гаф-гаф.
— Да, моля ви две от пилетата да са без никакви подправки.
Селянинът кимна безмълвно. Не беше с пилешки акъл, та да се откаже от долар за пиле. Не е за изпускане. Още по-важно беше да не възразява на човек с такава усмивчица на лицето. Май изобщо не се променяше. Предпочиташе да не я вижда още дълго.
Забърза към двора с най-хубавите пилета, посегна да хване едно особено тлъсто… и се подвоуми. Щом онзи е толкова луд, че да плати по долар за свястно пиле, може да остане доволен и от по-невзрачно. Изправи се.
— Само най-доброто, господинчо.
Извъртя се на пети. Наблизо беше само проскубаното кученце, което се чешеше сред малък облак прах.
— Гаф? — обади се то.
Селянинът го прогони с камък. После избра трите най-хубави.
Керът лежеше под едно дърво и се опитваше да намести главата си удобно върху дисагите.
— Ти видя ли, че тя почти е успяла да заличи следите си в прахоляка? — попита Гаспод.
— Да — потвърди Керът и затвори очи.
— Тя винаги ли плаща за пилетата?
— Да.
— Защо?
Керът се обърна на хълбок.
— Защото зверовете не го правят.
Гаспод се вторачи в тила му. Общо взето, радваше се, че има дар слово, но нещо в оттенъка на почервенелите уши му подсказа, че дарбата да млъкнеш навреме е още по-ценна.
Зае позата, която почти несъзнателно определяше като „Верният спътник бди зорко“, доскуча му, почеса се разсеяно и се сви в позата „Верният спътник се е сгушил с нос в дупето си“11. И заспа.
Скоро го събудиха гласове. Откъм къщата се носеше лек дъх на печени пилета. Гаспод се претърколи и видя селянина да говори с някакъв колар. Послуша ги и седна рязко, принуден да решава сложен метафизически проблем.
Накрая събуди Керът, ближейки ухото му.
— Фзвл… Какво?
— Първо ми обещай да вземеш печените пилета, бива ли? — избълва Гаспод.
— Моля?
Керът се надигна и седна.
— Вземи пилетата и тогава да тръгваме, а? Трябва да ми обещаеш.
— Добре, добре, обещавам. Какво се е случило?
— Чувал ли си за градче на име Безгащино?
— Струва ми се, че е на петнайсетина километра оттук.
— Един от съседите на господин Селяка току-що му каза, че там са хванали вълк.
— Да не са го убили?
— Не, не, но ловджиите… нали разбираш, има ги много по тези краища заради овчите стада по околните хълмове, край тях пък се навъртат вълци… решили са малко да настървят кучетата си… Спомни си, че обеща да вземеш пилетата!
Беше единадесет часът. Точно. На вратата се почука много прилежно. Патрицият погледна озадачено към дървенията. Накрая се обади:
— Влез.
Фред Колън се вмъкваше в кабинета с видимо затруднение. Ветинари проследи зрелището още няколко секунди, но дори и той се поддаде на съчувствието.
— Временен капитане, не е задължително през цялото време да бъдете в стойка мирно — отбеляза меко. — Разрешено ви е да се сгъвате достатъчно, за да боравите успешно с дръжката на вратата.
— Да, съррр!
Патрицият притисна с длан едното си ухо, за да го защити.
— Можете да седнете.
— Да, съррр!
— Можете и да говорите по-тихо.
— Да, съррр!
Лорд Ветинари се укри зад бюрото си.
— Временен капитане, позволявам си да ви похваля за сияйното състояние на бронята ви…
— Търкане и лъскане, съррр! Нищо не може да ги замести!
Потта се стичаше на струйки по лицето на Колън.
— О, така ли. Очевидно търкането и лъскането са на почит при вас. Да видим сега… — Патрицият извади лист от едната малка купчинка върху бюрото. — Вижте какво, врем…
— Да, съррр!
— Добре, добре. Получих още едно оплакване за престараване в поставянето на скоби. Уверен съм, че се досещате за кой случай говоря.