— Досега не е имало потвърден случай на непредизвикано нападение на вълк срещу човек — отвърна Керът.
И двамата се гушеха под наметалото. След малко кучето изсумтя:
— И това добре ли е?
— За какво намекваш?
— А бе, ние, псетата, сме с малки мозъци, всеизвестно е. Ама знаеш ли какво чух от тебе току-що? Че нито един човек, дето не е предизвикал вълка, пък е бил нападнат, не се е върнал вкъщи да разкаже историята. Вълците просто ги затриват на закътани местенца, където никой няма да види, нали?
По наметалото се трупаше още сняг. То беше дебело и тежко, преживяло много дъждовни нощи в Анкх-Морпорк. Пред тях огънят припламваше с пращене.
— Гаспод, по-добре да не го беше казал.
Падаха едри снежинки, сякаш изпълнени със сериозното намерение да покрият света. Зимата се спускаше устремно от планинските върхове.
— Ха, и това ли доживях да чуя от тебе?!
— Но… Не, убеден съм, че няма от какво да се страхуваме.
Преспите се примъкваха полека към купчинката под наметалото.
— Не биваше да разменяш коня за снегоходки в последната къща — прецени Гаспод.
— Горкото животно загуби и последните си сили. А и не беше размяна. Хората не искаха да слязат от покрива. Казаха обаче, че мога да взема каквото ми хареса.
— Не си точен. Помолиха да вземеш всичко, само да им пощадиш живота.
— Вярно. Не знам защо се държаха така. Нали им се усмихвах?
Разнесе се кучешка въздишка.
— Виж сега, лошото е, че можеше да ме сложиш върху коня. Тук преспите са дълбоки, пък аз съм дребосък. Проблемите ми са по-земни, образно казано. Нали няма нужда да ти обяснявам повече?
— Имам още дрехи в раницата. Може би ще успея да ти направя… палтенце…
— Палтенце не ми върши работа.
Воят прозвуча съвсем наблизо. А снегът валеше все по-припряно. Съскането на огъня се превърна в цвъртене. И спря.
Гаспод не беше на „ти“ със снега. Обикновено не беше принуден да го понася. В града винаги има топли кътчета, ако знаеш как да ги намериш. Освен това в Анкх-Морпорк снегът оставаше в първичната си форма само час-два, после се превръщаше в кафява киша и минувачите го стъпкваха в уличната кал.
Улиците… Гаспод вече тъгуваше за тях. На улицата се оправяше добре. Тук просто закъсваше.
— Огънят угасна — съобщи той.
Керът не отговори.
— Ей, огънят угасна…
Този път чу похъркване.
— Ама не може да ми заспиваш! — разскимтя се Гаспод. — Не и точно сега. Ще си умрем вкочанясани.
Следващият вой в многогласието като че беше само на десетина дървета от тях. На Гаспод му се стори, че тъмни силуети се мяркат през безформената снежна завеса.
— Ще замръзнем до смърт, ако сме големи късметлии — промърмори той.
Близна лицето на Керът. Обикновено след подобна постъпка жертвата подгонваше Гаспод по улицата с метла в ръка. Сега предизвика само поредното похъркване.
Мислите му се запремятаха в главата.
Разбира се, беше куче, а вълците и кучетата са… ами едно и също, нали? Всепризнат факт. Коварно гласче в мислите му подсказа, че може би само Керът ще си го отнесе. „Хайде, братя! Нека заедно тичаме диво под луната! Но първо да хапнем тая маймуна!“
А от друга страна…
Някак не си представяше вълците да заявят: „Ей, ето още един от нас!“
Отгоре на всичко бе просил, хапал, мамил и крал, без да се превърне в истинско Лошо псе.
Изискваше се най-малкото умерена ловкост в теологическите спорове, за да приемеш подобно твърдение, особено след като значителен брой наденички и пържоли бяха изчезвали от месарските магазини в зъбите на размазана от скоростта сива фурия. Въпреки това Гаспод нито за миг не се усъмни, че никога не е пресичал границата на непоправимото зло. Не бе хапал ръката, която го храни12. Не се бе излагал върху килима. Пропуск, разбира се, но какво да се прави. Такава си е кучешката душа.
Заскимтя, когато кръгът от тъмни тела се стесни.
Святкаха очи.
Отново изскимтя, но после заръмжа към едва видимата зъбата смърт. Явно не стряскаше никого освен себе си. Затова нервно размаха опашка.
— Само минавахме оттук! — сподели със задавено бодър глас. — Никому не пречим!
Нямаше как да обърка усещането, че сенките зад снежинките стават все по-плътни.
— Е, ходихте ли на почивка тази година? — успя да изписка.
Май и тази реплика не беше добре приета.
Ами какво друго да стори? Следваше Отчаяната последна битка. Доблестното куче брани Господаря.
Какво Добро куче! Жалко, че няма кой да разкаже преданието…
— Мой! Мой! — излая Гаспод и скочи с гърлено ръмжене към най-близкия силует.