Зад тях двете крила на портата се затвориха и се чу стъргане на тежки резета. Ваймс зяпна видението, което закуцука обратно.
— Личи му…
— О, не вярвам това да е…
— Добър вечер, гошподари, гошподарке… Добре дошли на територията на Анкх-Морпорк. Аж шъм Игор.
— Игор кой? — не разбра Иниго.
— Прошто Игор, гошподине. Ние винаги шме шамо Игор — отвърна Игор делово и спусна стъпенката на каретата. — Аж шъм момчето жа вшичко тука.
— А стига, бе… — смънка Ваймс като омагьосан.
— Да не сте преживял ужасна злополука? — промълви лейди Сибил.
— Наиштина ши ражлях чая върху рижата тажи шутрин — увери я Игор. — Много мило, че жабеляжахте.
— А къде е господин Слийпс? — попита Иниго.
— Боя ше, че гошподин Шлийпш не може да бъде открит никъде. Аж дори ше надявах, че вие жнаете какво му ше е шлучило.
— Ние ли?! Мхъ-мхъ! Очаквахме да е тук!
— Жамина шъвшем ненадейно преди две шедмичи — осведоми ги Игор. — И пропушна да ми каже жакъде пътува. О, влежте вътре, аж ще ше погрижа жа багажа.
Ваймс вдигна глава. Пак ръсеше снежец, но имаше достатъчно светлина, за да различи желязната мрежа, опъната над целия двор. Заради залостената порта и стените на зданието навсякъде около тях му се струваше, че са попаднали в клетка.
— Малък шпомен жа штарите времена — обясни Игор жизнерадостно. — Няма жа какво да ше бежпокоите, шър.
— Ама че интересен човек — смънка немощно Сибил, когато влязоха.
— И то повече от един човек, доколкото виждам.
— Сам!
— Извинявай. Поне съм сигурен, че е сърдечен.
— Така е по-добре.
— Само се чудя чие ли е сърцето.
— Сам, стига!
— Добре де, добре, но трябва да признаеш, че изглежда малко… чудато.
— Никой от нас не е виновен за външността си.
— Но пък той като че се е опитвал да я… Олеле…
— О, небеса… — присъедини се и лейди Сибил.
Ваймс не беше противник на лова, макар че в Анкх-Морпорк рядко се срещаше по-свестен дивеч от едрите плъхове по речния бряг. Но при вида на стените в новоизлюпеното посолство дори най-запаленият ловец би отстъпил две-три крачки с вика: „Ама това вече е прекалено!…“
Личеше, че предишните обитатели на сградата са били фанатици на лова, риболова и стрелбата. За да покрият всички стени с трофеите си, сигурно се бяха занимавали с трите дейности едновременно.
Стотици стъклени очи, гнусно оживели в светлината от пламъците на огромната камина, сякаш се взираха във Ваймс.
— Все едно пак попадам в кабинета на дядо — поклати глава Сибил. — Така се плашех от еленската глава там, че губех ума и дума.
— Тук има какви ли не твари. А, не!…
— О, богове… — прошепна лейди Сибил.
Ваймс се озърна трескаво. Детритус тъкмо влизаше, понесъл няколко сандъка.
— Застани пред тая гадост! — изсъска Ваймс.
— Сам, нито съм толкова висока, нито толкова широка!
Тролът ги погледна, после се обърна към трофеите и се ухили. „Да, тук е по-студено — сети се Ваймс. — Бързо схваща13. Дори Ноби не ще да играе покер с него в най-лютите зимни месеци. Да му се не види!“
— Нещо не е наред ли? — невинно попита тролът.
Ваймс въздъхна. Неговият сержант рано или късно щеше да зърне какво има на стената.
— Съжалявам, Детритус — промърмори и се отмести.
Тролът огледа внимателно ужасния трофей и кимна.
— Да, много таквиз истории са ставали преди — отбеляза хладнокръвно и остави багажа на пода. — Е, туй не са му истинските диамантени зъби. Извадили са ги и са сложили стъклени, ама възголемички.
— Нима не се гневиш?! — ахна лейди Сибил. — Но това е тролска глава! Някой е паднал дотам, че да я сложи на стената!
— Ми не е мойта — посочи очевидното Детритус.
— Но това е страшно!
Тролът поумува миг-два, после отвори поизцапана дървена кутия. В нея си носеше всичко, което подбра като необходимо за пътуването.
— Е, туй е старата родина в края на краищата. Ако тъй ще ви олекне…
Извади по-малка кутия и порови в каменните парченца и късчетата плат. Накрая намери нещо жълтокафеникаво и обло. Приличаше на плитка чаша.
— Отдавна да го бях изхвърлил, ама само тоя спомен имам от бабчето. Тя си държеше разни дреболии вътре.
— Част от човешки череп, а? — изтръгна се накрая от Ваймс.
— Ъхъ.
— Чий?
— А някой питал ли е оня трол за името му? — За част от секундата в гласа на Детритус се промъкна назъбена острота. Грижливо прибра чашата в кутията. — В ония времена е било иначе. Сега не ни сечете чутурите, пък ние не правим тъпани от кожите ви. Гукаме си кат гълъбчета. Другото не е важно.
Вдигна сандъците и тръгна след лейди Сибил към стълбата. Ваймс пак се озърна към главата. Вярно, зъбите бяха много по-дълги, отколкото е нормално за трол. Ловецът би трябвало да е особено смел и невероятен късметлия, за да се изправи срещу способен за бой трол и да оцелее. Толкова по-лесно е да докопа някой престарял и да смени изтърканите диамантени корени в устата му с нови-новенички остри зъби…
13
Силициевият мозък на Детритус беше особено чувствителен към промени в температурата на външната среда, както е присъщо на всички тролове. При достатъчно падане на термометъра ставаше дори опасно интелигентен.