— Кървавия топор и Железния млат, значи — промърмори си под носа, защото джуджетата наоколо го поглеждаха с досада. — И кой от тях е бил… сещаш се, де…
— Веселка вече ти обясни — рязко го прекъсна лейди Сибил. — И двамата са били джуджета.
— Ъхъ — съгласи се той кисело.
В мътните води на тези проблеми се чувстваше като човек, който не умее да плува. Имаше си мъже, имаше си и жени. По това не би трябвало да се води спор. Сам Ваймс беше простодушен човек, щом опреше до така наречените от поетите дебри на любовта17. Знаеше, че в някои квартали на Сенките хората подхождат към въпроса по-скоро като към смесването на коктейл. Отнасяше се към навиците им, както и към някоя далечна страна — никога не е ходил там и тамошните щуротии не са му дошли до главата. Само се чудеше докъде стигат хората, ако се сдобият с излишно свободно време.
Просто не умееше да се ориентира в свят, лишен от географски карти. Не че джуджетата напълно пренебрегваха секса, само не го смятаха за важен. Ако и хората се настроеха по същия начин, колко щяха да му облекчат работата!
На сцената май имаше предсмъртно прощаване. Ваймс бе понаучил криво-ляво уличния джуджешки жаргон на Анкх-Морпорк и не проумяваше напълно смисъла на ставащото. Някой умираше, друг жалеше за него. И двамата солисти имаха бради, в които би могло да се скрие пиленце. Не се напъваха да играят ролите си, освен че нарядко размахваха ръце към другия певец.
Но всички около него хълцаха и подсмърчаха, понякога отекваше тръбният звук на издухан нос. Дори долната устна на Сибил трепереше.
Щеше му се да подвикне: „А бе, не е истина. Престъпленията, улиците, гонитбите… ей туй е истината. С песни няма да се измъкнеш, ако са те натикали в ъгъла. Опитай се да размахаш голяма пита под носа на въоръжен стражник в Анкх-Морпорк, да видим каква полза ще имаш.“
След края на представлението си проби път с рамото напред през гъмжилото. Всички присъстващи хора се бяха възхитили на операта — винаги е така, когато някой не разбира зрелището, но съзнава какво се очаква от него.
Дий говореше с облечен в черно едър младеж, у когото Ваймс забеляза нещо смътно познато. Може би и младежът се досети незнайно за какво, щом го зърна, защото кимна почти оскърбително.
— О, ваша светлост Ваймс. Хареса ли ви операта?
— Особено ония части за златото — потвърди Ваймс. — Вие сте?…
— Волф фон Юбервалд! — тракна с токове младежът.
Тихо звънче се обади в ума на Ваймс. Очите му веднага потърсиха подробностите — леко удължените кучешки зъби, гъсто порасналата по шията руса коса…
— Братът на Ангуа ли?
— Да, ваша светлост.
— Но вие носите сребро на… хъм, униформата си. Тези… емблеми. Вълчи глави, захапали…
Волф вдигна рамене.
— Бих очаквал тъкмо такъв въпрос от полицай. Изработени са от никел!
— Не познавам бойна част с подобна символика.
— О, ние по-скоро сме… движение.
И стойката беше като на Ангуа — напрегната готовност „бий или бягай“, сякаш цялото тяло е свита пружина. Не личеше Волф някога да е бягал. А се случваше дори хората около Ангуа да си вдигат неволно яките, ако тя е в лошо настроение. Ваймс обърна особено внимание на очите. Не бяха като на Ангуа. Не бяха и като на вълк.
Немислимо е животно да има такива очи. Затова пък Ваймс ги бе виждал неведнъж в анкх-морпоркските заведения, които не си подбираха клиентите.
Колън казваше за тези типове, че са „родени със строшена бутилка в ръката“. Ноби предпочиташе по-стегнатия израз „превъртял, та чак откачил“. Все едно. Ваймс веднага разпознаваше гадния до мозъка на костите си мръсник, предпочитащ ударите в гръб и бъркането в очите. Счепкаш ли се с такъв, нямаш друг избор, освен да му счупиш главата или да му срежеш гърлото, иначе ще стори всичко по силите си да те затрие. Повечето любители на пиянските сбивания не се увличаха чак толкова, защото убийството на ченге означаваше кратко и лошо бъдеще за виновника, както и за всичките му приятелчета. Смахнатите изроди обаче не се тревожеха за нищо — по време на схватката мозъците им излизаха в отпуск.
Волф се усмихна.
— Някакъв проблем ли имате, ваша светлост?
— Моля? А, не. Само се питах… Май вече сме се срещали…
— Посетихте баща ми тази сутрин.
— Вярно.
— Ние невинаги сме в официален вид пред гостите.
Очите на Волф вече светеха в оранжево. До този миг Ваймс се заблуждаваше, че „очите му блеснаха“ е глупава измислица на писачите.
— Ако ни извините… Трябва да обсъдя нещо с Опитвача на идеи — обясни Ваймс. — Политика, нали разбирате.
17
Бе забелязал и известна прилика между секса и готварското изкуство. Хората се увличат и по двете, понякога си купуват дебели книги, пълни със сложни рецепти и занимателни картинки, и огладнеят ли достатъчно, започват да творят невероятни пиршества… във въображението си. А за вечеря се задоволяват с пържени яйца и картофки, стига да са свястно приготвени и да има малко салатка от домати.