Дий го последва в едно по-безлюдно ъгълче.
— Казвайте.
— Сънльо по едно и също време ли е отивал в Пещерата на питата?
— Предполагам. Зависеше и от другите му задължения.
— Значи не е отивал по едно и също време. Ясно. Кога се сменят пазачите?
— В три сутринта и в три следобед.
— Преди или след смяната е влизал?
— И това зависеше от…
— О, небеса. Тия пазачи нищичко ли не са записвали?
Дий се вторачи във Ваймс.
— Да не предполагате, че може да е влязъл два пъти в един и същ ден?
— Браво на вас. Само допускам, че все някой може да го е направил. Едно джудже се качва в лодката, понесло две свещи. Пазачите всеки път ли ще се заглеждат придирчиво? А ако друго джудже се качи след час-два, когато е застъпила новата смяна… Какво толкова рискува? Дори да се заядат, ще смънка нещо за лошите фитили на свещите.
Дий гледаше някак разсеяно.
— Все пак рискът е огромен.
— Но ако крадецът е знаел кога се сменят пазачите и се е уверил, че Сънльо вече е далеч от пещерата… Рискът си струва, а? Заради Питата…
Дий потръпна, но кимна.
— Сутринта пазачите ще бъдат разпитани най-подробно.
— От мен.
— Защо?
— Защото знам какви въпроси водят до нужните отговори. Ще научим кой къде е щъкал и ще поговорим с всички пазачи, бива ли? Дори ония при решетките. Ще установим кой е влизал и излизал.
— Вие вече сте уверен, че знаете нещо.
— Да речем, че засега в главата ми бълбукат догадки.
— Аз ще се… погрижа.
Ваймс се върна при лейди Сибил, която стърчеше като остров сред море от джуджета. Тя беседваше оживено с неколцина от изпълнителите на операта.
— Сам, с какво се захвана пак?
— Уви, с политика. Доверявам се на своя нюх. Можеш ли да ми кажеш кой ни гледа сега?
— А, затънал си в онази игра… — Сибил изобрази щастлива усмивка и с най-лекомислен тон подхвана: — Практически всички ни наблюдават. Но ако раздавах награди, щях да връча една на доста умърлушената дама отляво. Сам, тя има особено остри зъби. И бисерна огърлица. Някак не си подхождат като аксесоари…
— Виждаш ли Волфганг някъде?
— Ами… не. Странно. Допреди малко беше наблизо. Ти пак ли си ядосал някого?
— Защо да не ги оставя да се ядосват самички? — вдигна рамене Ваймс.
— Чудесен подход. И го прилагаш великолепно.
Той леко се извърна, сякаш небрежно оглеждаше множеството. Джуджетата се шмугваха между гостите си и се скупчваха по петима-шестима за кратък разпален спор. Някой се прехвърляше в съседна групичка, друг го заместваше. Случваше се и всички да се пръснат като от взрив, за да се включат в следващия разговор.
Ваймс помисли, че в уж хаотичното движение на тълпата има някакъв ред, определен от бавния, но неумолим танц на предаваните сведения. „Ами да, минни събрания. Малки групи, защото в тунелите няма повече място. И не са свикнали да говорят гръмогласно. Когато групата вземе решение, всеки става посланик и го разнася. Управляваш, като превръщаш клюките в официално одобрено занимание.“
Хрумна му обаче, че по такъв начин дори „две плюс две“ може да се обсъжда, претегля и обмисля, докато стане равно на четири и нещо или на три яйца18.
Нерядко джуджетата спираха и ги пронизваха с погледи, преди да се отдалечат припряно.
— Мили, ще има и официална вечеря — напомни Сибил и посочи раздвижването към съседната ярко осветена пещера.
— Ох… Халби бира на един дъх? Плъхове на клечки? И къде е Детритус?
— Ей там, говори с културния аташе на Генуа — мъжа с изцъкления поглед.
Ваймс отдалеч чуваше гласа на трола, който обясняваше с увлечение:
— … после влизаш в оная грамадна зала, дето цялата е в седалки, пък стените са червени и едни едрички златни бебета се катерят по колоните. Ама не се стряскай толкоз, не са истински бебета, измайсторили са ги от гипс или кой ги знае… — Детритус обмисли въпроса задълбочено. — Да ти река направо — хич не вярвам и златото да е истинско, щото някой хитряга щеше отдавна да го отмъкне… Тъй, значи. А пред сцената е оная яма за музикантите. Ей туй има в залата. В другата до нея пък всичките колони са от мрамор и навсякъде са проснали червени пътеки…
— Детритус — намеси се лейди Сибил, — дано не отнемаш на господина възможността да поговори и с други домакини или гости.
— А, не, само му разправям за културата, дето си я имаме в Анкх-Морпорк — нехайно я успокои тролът. — Всеки сантиметър познавам в операта.
— Д-да… — запъна се зашеметено културното аташе. — Да си призная, особено привлекателна ми се стори възможността да посетя галерията за изобразително изкуство, за да видя… — той потрепери — „оня портрет на жена, дето художникът не е знаел как да й нагласи усмивката на лицето, ама поне рамката струва два-три долара“. Сигурно такова преживяване се случва веднъж в живота. Желая ви приятна вечер.
18
Веднъж си поприказва с Керът що е то „демокрацията“ на ефебианците. Особено любопитна му се стори възможността всеки19 да гласува. Скоро обаче установи, че както самият той би имал глас, нищо не би попречило и на Ноби Нобс да упражни същото право. Ваймс веднага стигна до извода, че системата страда от неизлечим недъг.