— Да не ме обвините и че съм откраднал Питата?
— Позволихте си да посегнете на краля.
Ваймс го зяпна.
— Ъ? Върху него щяха да се стоварят един тон железа и свещи!
— И това бе изтъкнато…
— А, чатнах. Затворили сте ме, защото го спасих от опит за покушение, организиран пак от мене.
— Наистина ли?
— Я стига! Онуй нещо падаше отгоре му, какво друго трябваше да направя? Да хвана килима, за да го издърпам настрана ли?
— Да, да, разбирам. Но и прецедентите са недвусмислени. През 1345 година тогавашният крал паднал в едно езеро. Никой от свитата не посмял да му подаде ръка, за да не наруши забраната. Разследващите смъртта на краля стигнали до заключението, че придружителите му са постъпили правилно. Недопустимо е някой да докосне краля. Естествено обясних пред съвета, че в Анкх-Морпорк няма такава забрана, но пък тук не е Анкх-Морпорк.
— Няма нужда всеки наоколо да ми напомня тоя проклет факт!
— Ще останете наш… гост, докато продължава разследването. Ще ви носят храна и вода.
— А светлина?
— Непременно. Моля да ни извините за разсеяността. Отстъпете от вратата, моля ви. Стражниците до мен носят оръжие и са много… целеустремени.
Решетката на прозорчето се отвори. Мъждукаща клетка беше поставена на тясната лавица.
— Ха, туй пък какво е? Болна светулка ли?
— Друг вид насекомо. Скоро ще установите, че светлината му ви изглежда достатъчно силна. Ние сме свикнали с мрака.
— Слушайте — започна Ваймс, когато решетката се затвори, — знаете твърде добре, че туй е пълна нелепост! Не знам какво е станало с господин Скимър, но ще науча, ако ще светът да се продъни! И съм сигурен, че мога лесно да разкрия кой е откраднал Питата! Ако ме пуснете да се прибера в посолството, къде мога да се дяна?
— Не бихме искали да научим отговора на този въпрос. Нищо не ви пречи да решите, че животът в Анкх-Морпорк е по-приятен.
— Брей… И как ще стигнем дотам?
— Може би имате неизвестни за нас приятели.
Ваймс се сети за гнусното оръжийце във възглавницата.
— Към вас няма да се отнасят зле — увери го Дий. — Такива са обичаите ни. Ще се върна, щом имам вести за вас.
— Ей!…
Но Опитвачът на идеи вече не се виждаше в сумрачната, почти несъществуваща светлина. Буболечката правеше каквото й бе отредила природата, но само превръщаше тъмата в разнообразие от тъмнозеленикави сенки. Ваймс можеше да шава из килията, без да се блъска в стените… и толкова.
Един изстрел, който не очакват.
Така вероятно би излязъл от килията. В коридора. Под земята. Където е пълно с джуджета.
И е направо изумително как уликите срещу теб се трупат на камари, ако някой пожелае това.
Но Ваймс беше посланик! Къде се изпари дипломатическият му имунитет? Бездруго не е особено полезен срещу целеустремени същества с оръжия в ръце. Току-виж, решили да проверят точно от какво може да го опази имунитетът…
Един изстрел, който не очакват.
По някое време заскрибуца превъртян ключ и вратата се отвори. Ваймс различи силуетите на две джуджета. Едното държеше брадва, другото — поднос.
Онзи с брадвата го подкани с жест да се отдръпне.
Ваймс прецени, че изборът на това оръжие е глупост. Да, джуджетата си го обичат, но как да го развъртиш в такава тясна дупка?
Вдигна ръце и докато второто джудже пристъпяше бавно към каменния нар, пъхна пръсти зад врата си. Тези двамата бяха наежени. Сигурно рядко виждаха хора. Него поне щяха да го запомнят.
— Искате ли да ви покажа един фокус?
— Грз’дак?
— Гледайте!
Ваймс завъртя ръце пред себе си и стисна клепачи, преди да пламне клечката.
Брадвата издрънча на пода — джуджето се опитваше да закрие очите си с длани. Неочаквано предимство, за което нямаше време да благодари на бога на отчаяните. Ваймс се хвърли напред, ритна с все сила и чу тежкото „уух“ на изскочилия наведнъж въздух. Метна се към плътното черно петно, което беше второто джудже, успя да хване главата му и със замах да я забие в стената.
Първото джудже се мъчеше да стане. Ваймс стисна кожената му куртка, вдигна го и заръмжа дрезгаво:
— Някой ми е оставил оръжие. Искал е да те убия. Запомни го! Можех да те убия!
Заби юмрука си в корема на джуджето. Моментът не беше подходящ да се придържа към правилата на маркиз дьо Въртиопаш20.
Докопа малката клетка с буболечката и се шмугна през отворената врата.
20
Маркиз дьо Въртиопаш непрекъснато се биел на млади години, почти винаги заради честта на фамилното си име. Написал сборник с правила за — както той се изразява — „благородното изкуство на юмручния бой“. Сборникът се състоял преди всичко от списък на местата, където другите не бивало да го удрят. Мнозина се възхитили на творбата му и вече заставали с вирната напред брадичка и свити юмруци в позата на мъжествена агресивност… но срещу хора, които не са чели книгата на маркиза, обаче знаели как да пребият някого със стол. Последните думи на учудващ брой жертви гласят: „Мамка му на скапания маркиз!…“