— Видях достатъчно — каза тя. — Но нека те попитам нещо, Марио. От къде на къде съдиш мен, когато твоята Фамилия с голямо шибано Ф е известна с това, че си изкарва хляба с убийства?
Лицето на Марио пламна.
— Работите на семейството ми нямат нищо общо с мен.
— Именно — кимна Лиана. — Точно както работите на баща ми нямат нищо общо с мен. Така че можеш да си завреш отзад тази своя снизходителност, защото ми писна да ми опяваш колко съм била глезена и повърхностна. Ти самият не си нещо повече.
— Никога не съм твърдял, че си глезена и повърхностна.
— Може би не с думи, но действията ти направо го крещят. Защо иначе сме тук?
Тя се дръпна от него, махна на едно такси и потегли, преди той да успее да отвори уста. Оттогава не бяха разговаряли.
Сега, загледана в децата наоколо и знаеща какво ги очаква, Лиана съжали за всичко. Имаше време, когато можеше просто да използва банковата сметка, поддържана винаги пълна от баща й, и да напише чек, с който да облекчи доста несгоди. Но въпреки това не го беше правила. Защо? „И какво си мисли Марио за мен сега?“
Разбира се, той дойде навреме. Видя колата му да приближава по улицата и не се изненада, когато установи, че е същата, която беше карал преди две години. Човек, който можеше да има цял паркинг ферарита, вместо това караше прост черен „Форд Таурус“.
Той спря до нея. Лиана нагласи очилата си с надеждата, че ще успее да скрие синините около очите си. Знаеше, че онези по лицето личат, макар и съвсем слабо. Не искаше той да ги вижда. Поне засега.
Той слезе от колата, погледна я с онази своя крива усмивка и тя изпита същата тръпка както преди години, когато се запознаха на едно вечерно парти на общ приятел. Изглеждаше непроменен. Косата му беше гъста, тъмна и къдрава като нейната. Беше само мъничко по-дълга от обичайното, но пък така смекчаваше четвъртитата му челюст. Тялото му — прекрасно тяло — изглеждаше по-атлетично от всеки друг път. Марио де Чико, син на Антонио Джонели де Чико, капо ди капи на Нюйоркския синдикат, толкова привлекателен, колкото го помнеше.
Той заобиколи колата и я прегърна силно, после я целуна по бузите.
— Радвам се да те видя. Колко време мина? Година?
— Две години — поправи го тя. — И през това време се случиха много неща.
— Тогава да идем да наваксаме, докато обядваме. Държа да ми разкажеш всичко, особено за синините по лицето ти.
Докато потегляха, Марио се огледа.
— Мястото е страхотно, нали? — подхвърли. — Избрах го специално за теб.
— Ама че изненада.
Той посочи жилищна сграда от другата страна на улицата.
— Крек къща — каза. — Прокълната е. Миналата седмица една жена удушила деветседмичното си дете, защото се криела от полицията и не искала бебето да я издаде с плача си. Когато ченгетата се махнали, изпушила всичкия останал й крек и изхвърлила трупчето в кофа за боклук. Една възрастна жена, която ровела за храна, го намерила живо.
Той погледна Лиана.
— Е, как вървят нещата на Пето?
Тя си сложи колана. Нямаше намерение да премълчава.
— Всичко отива по дяволите — отговори тя. — Рецесията направо закопа „Барнис“ под мазето на „Филинис“. Хората са принудени да вземат под наем най-новите стоки на „Луи“, вместо да ги купуват. Цените на имотите се сгромолясаха — апартаменти за трийсет милиона сега се продават за двайсет. Можеш ли да си представиш? Абсолютен ужас. Единствената добра новина е, че вече нямаш проблем да си намериш свободна маса навсякъде и по всяко време. — Тя му се усмихна. — Като стана дума за храна, направо умирам от глад. Какво ще кажеш да обядваме?
— Става — съгласи се той. — Ще те черпя един побой[2].
Когато потеглиха, паркираният на ъгъла микробус ги последва.
17
„При Марио“ беше Претъпкан. Някои се тълпяха на бара и гледаха мач на „Янките“. Други разговаряха възбудено. Ресторантът не беше голям, само със седемдесет места, но атмосферата бе задушевна, храната си я биваше и персоналът помнеше имената на посетителите.
Заведението се намираше на Трето авеню и клиентелата му варираше от обикновени работници до шефове на корпорации. Когато Лиана и Марио влязоха, разговорите за момент секнаха и всички се обърнаха да го поздравят с усмивка и уважение.
Лиана усещаше погледите им, докато вървяха след набитата тъмнокоса жена към една маса в дъното с проста бяла покривка, прости чинии и прибори. Това определено е масата на Марио, помисли си тя. Невзрачна, но разположена така, че от нея да можеш да наблюдаваш целия ресторант.