— Но какво е това в сравнение с вашите многобройни успехи?
— Вярно е, много често сполучвам.
— Сигурно ще сполучите и на мен да помогнете.
— Моля, приближете креслото до камината и започвайте вашия разказ.
— Моят случай е съвсем необикновен.
— Аз и не се занимавам с обикновени. Аз съм последна инстанция.
— И все пак, господине, съмнявам се някога да сте чували нещо по-тайнствено и необяснимо от това, което става в нашето семейство.
— Вие ме заинтригувахте — рече Холмс. — Моля, разкажете ни отначало основните факти, след което ще ви помоля за подробностите, които са от голямо значение за мен.
Младият човек придвижи креслото си към камината и протегна крака към огъня.
— Името ми е Джон Оупъншоу — започна той. — Но доколкото разбирам, моите лични работи нямат никаква връзка с ужасните събития, които се случват от поколение на поколение в нашето семейство. За ваше улеснение ще започна отначало и поред. Дядо ми имал двама синове — чичо ми Елайъс и баща ми Джоузеф, Моят баща притежаваше неголяма фабрика в Ковънтри. След появата на велосипедите той успя да разшири производството. Той изработи проекта на новите велосипедни шини „Оупъншоу“, които бяха с много добри данни. Благодарение на всичко това баща ми успя да продаде много изгодно предприятието и да си осигури бъдеще на обезпечен човек.
Чичо Елайъс замина за Америка още на младини и стана плантатор във Флорида. Казвали са ми, че работите му вървели повече от добре. По време на войната той се сражавал в армията на Джексън, после под командуването на Худ и получил чин полковник. Когато Ли сложил оръжие, той се прибрал в плантациите си, където прекарал три или четири години. Към 1869 или 1870 година той се върнал в Европа и закупил един неголям имот в Съсекс, близо до Хоршам, В Съединените щати той натрупал голямо богатство, напуснал Америка от отвращение към негрите и от политиката на републиканското правителство, което ги освободи от робство и им предостави избирателни права. Чичо ми беше странен човек, груб, избухлив, когато се разсърдеше, не мереше думите си. Беше саможив. Съмнявам се да е ходил поне веднъж в града, откакто е в Хоршам. Разхождаше се само в градината си и по полето около къщата, а понякога по цели седмици не излизаше от стаята си. Той пиеше и пушеше прекалено, не общуваше с никого, не канеше при себе си приятели, дори собствения си брат.
Бях на дванадесет години, когато чичо ме видя за пръв път. Това беше седем или осем години след като той се пресели в Англия — през 1878 година. Не зная защо, но вероятно ме е харесал много, защото беше помолил баща ми да ме пусне да живея при него. Към мен беше много добър, разбира се по своему. Когато не беше пил, обичаше да играе с мен на карти или шах и беше заповядал на прислугата да изпълнява заповедите ми така, както изпълняваха неговите. Вместо него преговарях с търговците и на шестнадесет години станах пълен господар в къщата му. Държах всички ключове и можех да върша каквото поискам и да се разхождам навсякъде само при едно условие — да не нарушавам уединението на чичо си. Впрочем имаше и една категорична забрана: дори на мен, да не говорим за другите, не ни беше разрешено да влизаме в една постоянно заключена стая на втория етаж, пред която минаваше покритата тераса. Със свойственото любопитство на всяко момче много пъти съм наблюдавал през ключалката, но освен стари куфари и вързопи друго не се виждаше.
Веднъж през март 1883 година, сядайки на масата, наред с приборите за хранене, полковникът намери едно писмо. Това за него беше необикновено явление, тъй като сметките си той винаги плащаше в брой, а приятели, както казах вече, от които да получава писма, нямаше. „От Индия — каза той. — И то от Пондишери. Какво може да значи това?“ Той бързо разпечата плика и от него в чинията му изпаднаха пет сухи портокалови зрънца. Аз звънко се разсмях, но смехът замръзна на устните ми, когато погледнах чичо си. Долната му устна увисна, очите му като че ли щяха да изскочат от орбитите си, а лицето му стана смъртнобледо. Той продължаваше да гледа плика, който все още държеше в разтрепераната си ръка. „К. К. К. — извика той и продължи: — Господи, ето наказанието за греховете ми.“ „Какво има, чичо?“ — запитах аз. „Смърт“ — отговори той и се оттегли в стаята си, като ме остави ужасен, Аз взех плика и забелязах, че от вътрешната му страна беше написана три пъти буквата „К“. Освен тези пет портокалови зрънца нямаше нищо друго. Каква беше причината за безумния ужас на чичо ми? Станах от масата и се заизкачвах по стълбището за горния етаж. По стъпалата слизаше чичо ми със стар ръждясал ключ в едната ръка и малка медна кутия, прилична на каса, в другата. „Нека да правят каквото искат, аз ще им покажа какво мога — грубо рече той. — Кажи на Мери да запали камината в моята стая и изпрати в Хоршам за адвоката Фордхем.“ Аз изпълних заповедта му и когато адвокатът пристигна, ме извикаха в стаята на чичо. В камината пламтеше буен огън и се виждаше голямо количество пепел като от изгоряла хартия. Близо до камината стоеше отворена и съвсем празна медната кутия. Погледнах в нея и неволно трепнах, когато на капака й видях трите букви „К“, които бях забелязал преди малко на плика. „Искам да бъдеш свидетел при съставянето на моето завещание, Джон — рече чичо ми. — Оставям имота си с всичките негови изгоди и тежести на брат ми, твоя баща. От него този имот един ден ще ти принадлежи. Ако можеш да се наслаждаваш на спокоен живот като негов притежател — отлично! Но ако това не може да се осъществи — послушай съвета ми, мое момче, продай го на смъртния си враг. Жал ми е, че трябва да ти оставя такова наследство, но не бих могъл да предвидя какъв обрат ще приемат работите. Моля те, подпиши там, където ще ти посочи господин Фордхем.“