Наредих на Кирил да се спусне до метър и половина от земята, пльоснахме по корем и започнах да гледам през разтворената врата. Отначало заради слънцето нищо не се виждаше, тъмна тъмница. После очите ми свикнаха и виждам, че оттогава в гаража май нищо не се е променило. Онзи самосвал както си стоеше на канала, така си и стои цял-целеничък, без дупки, без петна, и на циментовия под наоколо всичко си е както преди — сигурно защото в канала се е събрала малко от „пачата на вещицата“ и оттогава не се е разплисквала нито веднъж. Само едно не ми хареса: нещо сребристо блести чак в дъното на гаража, където са тубите за бензин. По-рано го нямаше. Е, добре, като блести — да блести, няма сега да се връщаме заради него я. Пък и да речеш, че блести някак особено — не, едва-едва, съвсем слабо, кротко и сякаш даже ласкаво… Изправих се и огледах наоколо. Камионите на площадката наистина са като нови. Откакто за последен път бях тук, те според мен са станали по-нови, а цистерната, горката, съвсем е ръждясала, скоро ще почне да се разпада. Ей я там и външната гума, дето я има на тяхната карта…
Не ми хареса нещо тази гума. Сянката й е една такава ненормална. Слънцето ни свети в гърба, а сянката се е проточила към нас. Е, добре де, до нея е далече. Общо взето, поносимо е, може да се работи. Само че какво ли все пак блести там? Или на мен ми се струва така? Сега да можех да запаля една цигара, да седна и да поразмисля спокойно защо нещо сребристо блещука над тубите, а край тях — не… защо сянката на гумата е такава… Лешояда Барбридж разправяше нещо за сянката, нещо шантаво била, но безопасно… Ами то сенките тук са какви ли не. Но какво ли блести там все пак? Ама също като паяжина в гората по дърветата. Какъв ли паяк я е изплел? Ох, нито веднъж още не съм виждал разни паяци-маяци в Зоната. И най-лошото е, че моята „празнотия“ е баш там, въргаля се на две крачки от тубите. Тогава още трябваше да я задигна и сега нямаше да имам никакви главоболия. Ама е страшно тежка, нали е пълна — да я вдигна мога, но да я мъкна на гърба си, отгоре на всичко нощем, че и на четири крака… Който никога не е мъкнал „празнотии“, нека опита, то е все едно да носиш двайсет литра вода без кофи. Дали да тръгваме вече? Трябва да тръгваме. Да можех да сръбна малко сега… Обърнах се към Тендър и казвам:
— Сега ние Кирил отиваме в гаража. Ти оставаш тука за пилот. До кормилото няма да се докосваш без мое разрешение, каквото и да става. Даже земята да гори под краката ти. Ако се уплашиш, и на онзи свят ще те намеря.
Той сериозно ми кимна — няма да се уплаша, демек. Носът му ще кажеш, че е слива, яко съм го фраснал… Спуснах полека аварийните полиспасти на земята, погледнах още веднъж това сребристо пробляскване, махнах на Кирил и заслизах. Стъпих на асфалта и чакам, докато той се спусне по другото въже.
— Спокойно — му казвам. — Не бързай. И гледай да вдигаш по-малко прах.
Стоим на асфалта, „галошът“ се поклаща край нас, въжетата шават под краката ни. Тендър си показал тиквата през перилата и гледа към нас отчаяно. Трябва да тръгваме. Казвам на Кирил:
— Върви на две крачки зад мене, без да изоставаш, гледай подире ми и не се заплесвай.
И тръгнах. На прага се спрях и се огледах. Все пак колко по-лесно се работи денем, отколкото нощем. Преди седмица лежах ей на тоя праг. Тъмно като в рог, от канала „пачата на вещицата“ изплезила езици, сини като спиртен пламък, а пък — да се спукаш от яд — нищо не осветяват, даже по-тъмно изглежда заради тия езици. А сега какво е! Очите свикнаха с мрака и всичко е като на длан, прахта се вижда даже в най-тъмните ъгли. И наистина там нещо блести, някакви сребристи нишки са се проточили от тубите към тавана — много приличат на паяжина. Можех да накарам Кирил да застане до мен, да почакам, докато очите му свикнат с полумрака, и да му покажа тая паяжина, с пръст да я посоча. Ама нали съм свикнал да работя сам, моите очи привикнаха, а за Кирил хич и не помислих.
Прекрачих вътре — и право към тубите. Клекнах над „празнотията“ и гледам, че паяжината май не се е лепнала за нея. Подхванах я от единия край и казвам на Кирил:
— Хайде хващай, и гледай да не я изтървеш, че е тежка…
Вдигнах очи към него и гърлото ми се сви — гък не мога да кажа. Искам да викна: Стой, значи, не мърдай! — и не мога. Пък и сигурно не бих сварил, прекалено бързо стана всичко. Кирил прекрачва през „празнотията“, обръща се към мен и целият му гръб — в сребристи нишки. Само си затворих очите. Вцепених се целият и нищо не усещам — чувам само как паяжината се разкъсва. С един такъв слаб сух пукот, сякаш обикновена паяжина се къса, но, разбира се, по-силен. Седя със затворени очи и не чувствувам нито ръцете, нито краката си, а Кирил казва: