— Слушай, Ред — шепне ми Кирил. — Дали да скочим, а? Двайсет метра нагоре и веднага надолу — и сме право пред гаража, а?
— Мълчи, глупчо — казвам. — Мълчи, не ми пречи.
Нагоре му се дощяло. Ами ако те бухне там, на двайсет метра? Не можеш си събра кокалите после. Или да се окаже, че някъде наблизо има „комарска плешивина“ — там не кости, ами и мокро място няма да остане от нас. Ох, тия ми ти кавалери на риска — нямат търпение, видиш ли: дай да скачаме… Общо взето, ясно ми е как ще се иде до възвишението, пък там ще постоим, ще се поогледаме. Пъхнах ръка в джоба, измъкнах шепа гайки. Показах ги на длан и викам на Кирил:
— Малечко-Палечко помниш ли? Учил ли си го в училище? Е, сега всичко ще е обратното. Гледай! — И метнах първата гайка. Наблизичко я хвърлих, както се полага. На десетина метра. Гайката мина нормално. — Видя ли?
— Е-е? — вика.
— Няма „е-е — ме-е“, ами видя ли, те питам?
— Видях.
— Сега с най-малък преден карай „галоша“ към тази гайка и на две крачки от нея спри. Разбрано?
— Разбрано. Гравиконцентрати ли търсиш?
— Каквото трябва, това и търся. Чакай, още една ще хвърля. Внимавай къде ще падне и повече не я изпускай от поглед!
Хвърлих аз още една гайка. Както си му е редът, и тя мина нормално и тупна до първата.
— Давай — рекох.
Потегли той с „галоша“. Лицето му стана спокойно и ясно: види се, всичко разбра. Ами те, очилатковците, всичките са си такива. За тях най-важното какво е — да измислят наименование. Дорде не го измислят — да ти е жал да ги гледаш, нещастна картинка. Е, ама пък като измисли някакъв си там гравиконцентрат — стой, та гледай: ужким всичко му се прояснява, и веднага му олеква на душата.
Отминахме ние първата гайка, отминахме и втората, третата. Тендър въздиша, върти се и от нерви час по час се прозява с едно такова кучешко прискимтяване — тормози се, горкият. Няма страшно, то ще му е от полза. Днес като нищо ще свали пет-шест кила, това си е по-добро от всякаква диета… Хвърлих аз четвъртата гайка. Нещо не мина както трябва. Не мога да обясня защо, но чувствам аз — нещо не е наред! И веднага сграбчих Кирил за ръката:
— Стой! Не мърдай…
Взех нова гайка и я метнах по на високо и подадено. Ето я, „плешивината на комара“! Гайката полетя нагоре нормално, надолу уж също тръгна нормално, но насред път нещо сякаш я дръпна рязко встрани, хем така я дръпна, че тя се заби в глината и изчезна от очите ни.
— Видя ли? — прошепнах.
— Само на филм съм виждал — вика, и така се е навел напред, че току-виж се изтърсил от „галоша“. — Я хвърли още една, а?
Да се смееш ли, да плачеш ли. Една! Че как ще минеш сега само с една? Ех ти, науко!… Карай да върви, нахвърлях аз още осем гайки, докато не очертах „плешивината“. Честно казано, и седем биха стигнали, но последната я метнах специално заради него право в средата — нека се полюбува на своя гравиконцентрат. Бухна тя в глината, сякаш не е гайка, ами гира десет кила. Бухна се — и само дупка в глината остана. Той чак изкряка от удоволствие.
— Е, хайде — викам, — стига толкова. Поиграхме си и край. Сега тука гледай. Хвърлям тая, към която ще караш, не я изпускай от очи.
Накратко, заобиколихме „комарската плешивина“ и се изкачихме на възвишението. То пък едно възвишение — като котешка барбонка, до днес въобще не бях го и забелязал. Н-да… Та, увиснахме ние над тая буца пръст, до асфалта ръка да протегнеш, има-няма двайсетина крачки. Мястото от чисто по-чисто — вижда се всяка тревичка, всяка пукнатинка. Ще си речеш, какво пък? — мятай гайката и с Бога напред.