— Да.
— И кое, според вас, е най-важното откритие за всичките тези тринайсет години?
— Самият факт на Посещението.
— Моля?
— Самият факт на Посещението е най-важното откритие не само за изтеклите тринайсет години, но и за цялото време откак съществува човечеството. Не е чак толкова важно кои са били тия пришълци. Не е важно откъде са пристигнали, за какво са пристигнали, защо толкова кратко са стояли и къде са се дянали после. Важно е това, че сега човечеството със сигурност знае: ние не сме самотни във Вселената. Боя се, че Институтът за извънземни култури никога вече не ще има шанса да направи по-фундаментално откритие.
—Това е страшно интересно, доктор Пилман, но аз всъщност имах предвид открития от техническо естество. Открития, от които би могла да се възползва нашата земна наука и техника. Та нали цяла плеяда видни учени смятат, че намереното в Зоните на Посещение е в състояние да промени целия ход на човешката история.
— Н-не бих казал, че принадлежа към привържениците на тази гледна точка. А що се отнася до конкретните находки, аз не съм специалист.
— Но вие вече от две години сте консултант на Комисията на ООН по проблемите на Посещението…
— Да, но аз нямам никакво отношение към изучаването на извънземните култури. Заедно с колегите си в КОПРОПО аз представям международната научна общественост, когато става дума за контрола върху изпълнението на решенията на ООН относно интернационализацията на Зоните на Посещението. Грубо казано, ние следим с чуждопланетните чудеса, намерени в Зоните, да се разпорежда само Международният институт.
— А нима още някой посяга към тези чудеса?
— Да.
— Вие, вероятно, имате предвид сталкерите?
— Не зная за какво говорите.
— Така наричат у нас в Хармънт ония отчаяно храбри момчета, които на собствен риск проникват в Зоната и измъкват от там всичко, до което успеят да се докопат. Това си е същинска нова професия.
— Разбирам. Не, това е извън нашата компетенция.
— Естествено! С това се занимава полицията. Но би било интересно да чуем, какво именно влиза във вашата компетенция, доктор Пилман…
— Налице е постоянно изтичане на материали от Зоните на Посещение в ръцете на безотговорни лица и организации. Ние се занимаваме с резултатите от това изтичане.
— Не може ли мъничко по-конкретно, докторе?
— Нека по-добре да си говорим за изкуството. Нима слушателите не се интересуват от мнението ми за несравнимия Гуади Мюлер?
— О, разбира се! Но аз бих искал преди това да приключим с науката. Вас самият, като учен, не ви ли влече към чуждопланетните чудеса?
— Как да ви кажа… Вероятно.
— Значи, можем да се надяваме, че един хубав ден хармънтци ще срещнат своя земляк по улиците на родния град?
— Не е изключено.
1.
Оная вечер ние с него бяхме в хранилището — мръква се вече, остава само да хвърлим работните дрешки и можем да отцепваме към „Борж“, да си налеем в организмите по глътка-две твърдо гориво. Аз си стоя просто така, подпирам стената — отработил съм си своето и вече съм приготвил цигарката, пуши ми се, та две не виждам — от часове не съм припалвал, а той продължава да ми се тутка със своите съкровища: единия сейф натъпка, заключи го, запечата го, сега другия пълни — сваля от транспортьора „пустилките“, оглежда всяка поотделно от всички страни (пък тя тежи, гадината, шест кила и половина, между другото) и с пъшкане я настанява прилежно върху рафта.
От кое време още се трепе над тия „пустилки“ и, мен да питаш, без всякаква полза за човечеството. Аз на негово място отдавна да съм плюнал и да съм се хванал на друга работа за същите пари. Макар че, от друга страна, ако се замислиш, тия „пустилки“ наистина са много загадъчна работа и някак си… неубедителна ли, не знам и аз как да го кажа. Колко такива съм премъкнал на гърба си и на: всеки път като ги видя — не мога, смайвам се. Всичко на всичко в тая чудесия има два медни диска с големината на чаена чинийка, дебели по пет милиметра, и разстоянието между дисковете е четиристотин милиметра, и освен това разстояние между тях няма нищо. Сиреч, съвсем нищо няма — празно. Можеш да си пъхнеш там ръката, може и главата си да пъхнеш, ако съвсем си се чалнал от изумление — пусто и празно, само въздух. И въпреки това помежду им, разбира се, нещо има — сила някаква, както си го обяснявам аз, защото ни да ги притисне, тия дискове, един към друг, ни да ги раздалечи още никой не е успял.