Кирил вдигна „галоша“ на три метра и даде малък напред, а аз незабелязано извърнах глава и тихичко духнах над лявото си рамо. Гледам — гвардейците-спасители се наврели в своя въртолет, пожарникарите почтително застанали прави, лейтенантът зад бариерата ни отдава чест, глупакът, а над всички се ветрее гигантски, отдавна вече избелял плакат: „Добре дошли, господа пришълци!“ Тендър тъкмо се беше наканил да помаха с ръка на всичките ония, но аз така го смахмузих в ребрата, че всякакви подобни церемонии тутакси изхвърчаха от главата му. Ще ти дам аз на тебе едно сбогуване, муцуно трътлеста!…
Отплувахме.
Вдясно от нас беше институтът, отляво — Чумавият квартал, а ние се придвижвахме от маркер до маркер по самата среда на уличното платно. Ех, доста отдавна по тази улица нито е минавал, нито е пътувал някой… Асфалтът се е напукал навсякъде, пукнатините са обрасли с трева, но тая трева си е още наша, човешка… А виж, на тротоара отляво вече е прорасъл чер бодил, и по тия тръни си личи колко ясно Зоната е очертала себе си: покрай самата настилка черният храсталак е като отрязан с бръснач. Не, все пак тия пришълци са били почтени момчета. Сплескали са, разбира се, много нещо, но и те самите са означили ясно границите на собствения си боклук. Та нали даже от „парливия пух“ няма и следа в нашата част срещу Зоната, макар да изглежда, че вятърът го върти накъдето си ще…
Домовете в Чумавия квартал са олющени, мъртви, но стъклата по прозорците почти навсякъде са цели; само дето са зацапани и заради това изглеждат като слепи. Обаче нощем, когато пропълзяваш покрай тях, много добре се вижда как отвътре свети, сякаш спирт гори, с такива едни синкави езичета. Така диша из подземията „пачата на вещиците“… А иначе ако погледнеш — квартал като квартал, къщи като къщи, плачат за ремонт, разбира се, но няма нищо особено — само хора никъде не се виждат. Ей в оная тухлена сграда, между другото, живееше нашият даскал по аритметика, по прякор Запетайката. Голям досадник беше, горкият, и несретник — втората му жена го напусна току преди самото Посещение, а пък дъщеря му имаше перде на окото, та си спомням, че я дразнехме до сълзи. Като почна паниката, той заедно с всички останали от тоя квартал по бели гащи тича чак до моста — цели шест километра без дъх да си поеме. След това дълго боледува от чумата, кожата му се олющи, и ноктите. Всичките, дето живееха из тоя квартал, почти до един преболедуваха, та затова се и нарича Чумав. Някои умряха, ама повечето бяха старци, пък и от тях не всичките. Аз, например, си мисля, че не са умрели от чумата, а от страх. Много беше страшно. Който живееше в тоя квартал, преболедува от чума. А пък в ония трите квартала хората ослепяваха. Сега тия квартали така ги наричат: Първи Сляп, Втори Сляп… Не че хората са ослепявали напълно, ами така — нещо като кокоша слепота. Между другото, те разказват, че ослепели не от блясък някакъв там, макар че и светлина, казват, имало, ами ослепели от силния грохот. Треснало, казват, с такава сила, че веднага ослепели. Докторите им втълпяват: абе не може да бъде, спомнете си хубавичко — ама те не, та не: имало страхотен гръм, и от него ослепели. И при това никой, освен тях, никакъв гръм не е чул…
Да-а… Тук сякаш нищо не се е случило. Ето, и стъклената будка за вестници си стои цяла-целеничка. Детската количка пред входа — даже пеленките в нея май са чисти… Само антените са се предали — обрасли са в някакви власини, като нишки от лико. Нашите учени глави отдавна точат зъби за тия антени: интересно им било, видиш ли, да разберат що за нишки са това — никъде другаде ги няма, само в Чумавия квартал и само по антените. А на туй отгоре — под носа им са, по-близо няма накъде, под самите им прозорци. Миналата година го измъдриха: спуснаха от хеликоптер една котва на стоманено въже и закачиха един сноп. Едва го подръпнаха — и изведнъж „пс-с-с-с“! Гледаме ние — от антената дим, от котвата дим, че и самото въже вече пуши, хем не просто пуши, ами с едно такова ядовито съскане, сякаш е гърмяща змия. Добре, че пилотът бързо загря накъде отива работата, откачи въжето и духна с пълна газ… Ей го къде се полюшва онова въже, почти до земята е провиснало и цялото е обрасло…
Така лека-полека доплувахме ние до края на улицата, до завоя. Кирил ме погледна: да продължавам ли? Махнах му: с най-бавен ход. Зави нашият „галош“ и пое с най-бавния си ход над последните стъпки човешка земя. Тротоарът наближава, наближаването вече и сянката на „галоша“ пада върху трънената ограда… Край, вътре сме. Зоната. И веднага ме побиха студени тръпки… Всеки път тия тръпки плъзват по кожата ми, и аз до ден-днешен не зная дали Зоната така ме посреща, дали нервичките на сталкера играят… И всеки път си мисля: само да се върна, ще питам другите и с тях ли се случва, или не? — и всеки път забравям.