— Заповядайте! — каза им Пипи.
Те тръгнаха нагоре по стълбата — първо Пипи, след нея Аника и накрая Томи. И после се спуснаха от дървото — първо Пипи, след нея Аника и накрая Томи.
Пипи устройва излет
— Днес няма да ходим на училище — каза Томи на Пипи, — защото имаме ден за чистене.
— Ха! — възкликна Пипи. — Пак несправедливост. Аз нямам никакъв ден за чистене, макар че имам такава нужда от него! Вижте само на какво прилича подът и кухнята. Но всъщност — прибави тя — стига да реша, мога да почистя и без да ми определят специален ден. Именно това смятам да направя сега. Я да видя може ли някой да ме спре! Седнете върху кухненската маса, за да не ми пречите.
Томи и Аника послушно се покатериха върху масата, а Господин Нилсон рипна подире им и се настани да спи в скута на Аника.
Пипи стопли голям котел вода и без много да му мисли, го лисна върху кухненския под. После свали големите си обувки и грижливо ги сложи в панерчето за хляб. Най-сетне привърза на босите си крака две четки за дъски и се понесе по пода, сякаш се пързаляше на кънки, а като цепеше водата с тях, тя бълбукаше и пръскаше.
— Трябва да стана принцеса на кънките — заяви тя и така високо вирна единия си крак, та с четката нащърби лампата, която висеше от тавана.
— Поне съм си изящна и привлекателна — продължи тя и ловко прескочи един стол, който й препречваше пътя. — Е, да речем, че вече е чисто — заключи тя и свали четките.
— Няма ли да избършеш пода? — учуди се Аника.
— Ами! Ще го оставя да изсъхне на слънце — обясни Пипи. — Не вярвам да се простуди, стига непрестанно да се движи.
Томи и Аника се смъкнаха от масата, като стъпваха много внимателно, за да не се измокрят.
Навън слънцето грееше от яркосиньото небе. Беше един от ония сияйни септемврийски дни, когато на човек му се прищява да поскита из горите. На Пипи й хрумна нещо:
— Хайде да вземем Господин Нилсон и да направим малък излет!
— Хайде! — извикаха възхитени Томи и Аника.
— Бягайте тогава в къщи и питайте майка си дали бива — каза Пипи, — а в това време аз ще приготвя храна за из пътя.
Томи и Аника одобриха това предложение. Втурнаха се към дома и не мина много време, те се върнаха. Пипи вече ги чакаше пред портата с Господин Нилсон на рамо, с туристически бастун в едната си ръка и с голяма кошница в другата.
Отначало децата тръгнаха по шосето, но после навлязоха в една морава и поеха по тясна хубава пътечка, която криволеше между брези и лещаци. След известно време стигнаха до някаква ограда, зад която се простираше чудно пасбище. Точно пред портата беше застанала крава и очевидно нямаше никакво намерение да се отмести. Аника й подвикна, а Томи се приближи храбро към нея и се опита да я прогони, но тя не се помръдна — само се пулеше срещу децата с големите си кравешки очи. За да сложи край на тази история, Пипи остави кошницата на земята, пристъпи към кравата, вдигна я на ръце и я премести. Кравата засрамено изчезна в лещака.
— Човек никога не би рекъл, че кравата може да се инати като бик — каза Пипи и скочи трупешката през оградата. — А после какво? Биковете ще станат като крави, разбира се! Става ти страшно, като се замислиш.
— Каква чудно хубава поляна! — възкликна очарована Аника и започна да подскача по всички камъни. Томи беше донесъл камата, която Пипи му беше подарила, и издялка по една туристическа тояга за себе си и за Аника. Малко си поодялка и палеца, но какво от това!
— Можем да наберем гъби — предложи Пипи и откъсна една красива червена мухоморка. — Дали става за ядене? — продължи тя. — Във всеки случай, доколкото знам, не може да се пие, та не остава нищо друго, освен да се яде. Я да видим.
Тя отхапа голямо парче от гъбата и го глътна.
— Успях! — отбеляза тя самодоволно. — Друг път ще дойдем и ще я сготвим задушена — заключи тя, като хвърли гъбата високо над върховете на дърветата.
— Пипи, какво носиш в кошницата? — попита Аника — Нещо вкусно ли е?
— И хиляда крони да ми дадеш, пак няма да ти отговоря — увери я Пипи. — Първо трябва да намерим някое хубаво място, където да си постелем.
Децата започнаха усърдно да търсят такова място. Аника откри огромен плосък камък, който й се стори подходящ, но по него пълзяха много червени мравки и Пипи отсече:
— При тях не искам да сядам, защото не ги познавам.
— Освен това хапят — каза Томи.
— Тъй ли? — рече Пипи. — Хапи ги и ти!
Тогава Томи зърна малка полянка сред лещак и реши да седнат там.
— О, не, тук няма достатъчно слънце, за да се чувствуват добре моите лунички — каза Пипи. — А аз си държа на тях.