— Ах, поне да беше чистоплътна моята Роза — каза госпожа Бергрен. — Тогава надали щях да се разделя с нея. Но тя си беше истинско прасе.
— Трябваше да видите Малин — вмъкна се в разговора им Пипи. — Беше до мозъка на костите си мръсна и на човек направо му ставаше драго да я гледа, така поне обичаше да казва баба. А баба дори дълго я мислеше за негърка, защото кожата й беше направо черна. То обаче било от мръсотията. На една разпродажба с благотворителна цел в Градския хотел й дадоха първа награда за черните ивици под ноктите — кикотеше се Пипи.
Госпожа Сетергрен й хвърли поглед, пълен с укор.
— Можете ли да си представите — подхвана на свой ред госпожа Гранберг. — Онази вечер, когато моята Брита щеше да излиза, тя облякла, без да ме пита, синята ми копринена рокля. Това не е ли върхът на всичко?
— Наистина — обади се пак Пипи. — Те с Малин явно са от един дол дренки, така мисля. Баба имаше една розова вълнена блуза, която много си харесваше. Най-лошото обаче беше това, че и Малин я харесваше. И всяка сутрин те двете, баба и Малин, се дърлеха коя да я облече. Накрая стигнаха до споразумение един ден да я слага баба, на другия — Малин, така щеше наистина да е справедливо. Представете си нахалството на Малин, която без да й мигне окото се втурваше при баба в стаята и въпреки че не бил нейният ред, заявявала: «Няма да има никакво пюре днес, ако не ми бъде дадена розовата блуза!» И баба, горката, какво да прави! Пюрето беше любимото й ястие. Отстъпвала, Малин получавала блузата и толкоз. Щом я навличала обаче, хуквала в кухнята да бърка пюрето и то така, че то хвърчало и по стените.
Възцари се мълчание. После се обади госпожа Александерсон:
— Не съм съвсем сигурна, но силно подозирам, че моята Хулда крадеше. Да, бях забелязала, че някои неща ми липсват.
— Малин… — започна пак Пипи, но госпожа Сетергрен отсече с тон, нетърпящ възражения:
— Децата да идат незабавно в детската стая!
— Но аз исках само да кажа, че и Малин крадеше — поде Пипи. — Същинска сврака! Нямаше прошка! Ставаше нощем, за да открадне по нещо, инак не можела да спи спокойно, както сама обясняваше. Веднъж задигна бабиното пиано и го напъха в най-горното чекмедже на скрина си. Баба казваше, че пръстите й били страшно ловки.
Томи и Аника подхванаха Пипи от двете страни и се понесоха с нея нагоре по стълбата. Дамите си наляха по трето кафе и госпожа Сетергрен започна:
— Не че искам да се оплача от моята Ела, но тя ми изпочупи порцелана…
Отгоре от стълбата се подаде една червенокоса глава.
— По въпроса за Малин — провикна се оттам Пипи, — сигурно се чудите дали и тя не е чупила порцелан. И още как! Беше си нарочила специален ден в седмицата, когато да прави тъкмо това, да чупи. Всеки вторник, според баба. Още в пет часа сутринта можеше да се чуе как това яко момиче троши порцелан в кухнята. Започваше с чашите за кафе, с тези от стъкло и с някои по-леки неща, за да завърши със супници. Целия предобед откъм кухнята се разнасяше невероятен джангър, който радваше всички. Така поне твърдеше баба. А ако на Малин й останеше малко свободно време същия следобед, тя отиваше в хола с чукче в ръка и трошеше античните азиатски чинии, окачени за украса по стените. В сряда пък баба отиваше да купи нов порцелан — завърши Пипи и изчезна по стълбата яко дим.
Но тук търпението на госпожа Сетергрен се изчерпа. Тя се втурна нагоре към детската стая право към Пипи, която тъкмо в този момент учеше Томи как да стои на глава.
— Повече няма да идваш тук, щом така лошо се държиш — каза й тя.
Пипи я погледна учудено и очите й постепенно се напълниха със сълзи.
— Така си и мислех — отрони тя, — че не мога да се държа, както трябва. Няма и смисъл да опитвам, така и не ще се науча. Трябваше да си остана в морето.
И тя приклекна пред госпожа Сетергрен, сбогува се с Томи и Аника и бавно заслиза по стълбата.
Дамите също се наканиха да си тръгват. Пипи седна върху шкафчето за галоши в антрето и ги наблюдаваше как си обличат палтата и си нагласят шапките.
— Колко жалко, че не харесвате домашните си помощнички — каза им тя. — На вас ви трябва една такава като Малин. Няма по-добра прислужница от нея, обичаше да повтаря баба. Веднъж на Коледа, когато Малин трябваше да поднесе печено прасенце, знаете ли какво направи? Чела в готварската книга, че коледното прасенце се сервира с накъдрени хартиени лентички на ушите и ябълка в зурлата. Клетата Малин обаче не разбрала, че така трябва да е нагиздено прасето. Трябваше да я видите онази Коледа с престилчицата си и с една голяма златна пармена в уста. Баба й каза: «Ама че си глупачка, Малин!» А Малин изобщо не можеше да каже и дума в своя защита, защото си беше затъкнала устата с ябълката и само махаше с уши, от които се развяваха шумолящи хартиени лентички. Не, не прекара добре онази Коледа горката Малин — заключи печално Пипи.