Тогава се чу втори плясък. Пипи беше скочила във водата. Тя стигна до Томи почти едновременно с акулата. Томи изкрещя от ужас. Той усети острите зъби на хищника върху крака си. Но в същия миг Пипи хвана с двете си ръце кръвожадния звяр и го вдигна високо над водата.
— Не те ли е срам? — каза й тя. Акулата се огледа изненадана и сърдита, защото не можеше да диша добре във въздуха.
— Обещай никога вече да не правиш така и тогава ще те пусна — каза й сериозно Пипи. После я хвърли с всичката си сила далеч в морето. Акулата побърза да се отдалечи и реши твърдо да се пресели колкото може по-скоро в Атлантическия океан.
Междувременно Томи беше се изкатерил върху някаква малка издатина на брега и цялото му тяло тръпнеше. От крака му течеше кръв. Тогава пристигна Пипи и направи нещо много странно. Първо вдигна Томи във въздуха, а после така го прегърна, че му пресече дъха. След това внезапно го пусна, седна на скалата и скри лице в ръцете си. Тя плачеше, Пипи плачеше! Томи, Аника и всички корекоредутчета я гледаха полуизненадани и полуизплашени.
— Ти плаче, защото Томи почти изяден? — предположи Момо.
— Не! — сопна се Пипи й изтри очите си. — Аз плаче, защото нещастно малко акула днес няма закусва.
Пипи разиграва Джим и Бък
Зъбите на акулата бяха само одраскали крака на Томи. Когато се успокои, той все пак реши да се изкачи до голямата пещера. Тогава Пипи направи здраво въже от лико и го завърза за един камък. После се покатери пъргаво като планинска коза до пещерата и върза там другия му край. Сега дори и Аника се престраши да се изкачи до пещерата. Когато има здраво въже, за което да се хванеш, няма нищо страшно.
Пещерата беше прекрасна — толкова голяма, че всичките деца спокойно се побраха в нея.
— Тая пещера като че ли е по-хубава и от нашия кух дъб в двора на Вила Вилекула — каза Томи.
— Не, не е по-хубава. Но еднакво удобна — каза Аника, защото усети леко бодване в сърцето при мисълта за дъба в родината и не искаше да допусне, че има нещо по-хубаво от него.
Момо показа на белите деца колко много кокосови орехи и пюре от хлебни плодове има складирани в пещерата. Биха могли да прекарат там няколко седмици, без да огладнеят. Моана се приближи и им показа едно кухо бамбуково стъбло, пълно с прекрасни бисери. Тя даде на Пипи, Томи и Аника по една шепа от тях.
— С какви хубави топчета си играете тук — отбеляза Пипи.
Беше приятно да седиш край отвора на пещерата и да гледаш морето, което искреше под слънцето. А колко забавно беше да лежиш по корем и да плюеш във водата. Томи обяви състезание по далечно плюене. Момо прояви истински талант в тази област. Но и той не можа да надмине Пипи. Тя знаеше някакъв начин да плюе през зъби и никой друг не успя да го постигне.
— Ако днес в Нова Зеландия ръми — каза Пипи, — вината е само моя.
На Томи и Аника не им вървеше.
— Бели деца не може плюе — заяви снизходително Момо. Той сякаш не причисляваше Пипи към белите деца.
— Белите деца не можели да плюят ли? — възкликна Пипи. — Ти не знаеш какво говориш. Те се учат на това още от първи клас! Плюене на дължина, плюене на височина и плюене със скок. Ех, да можеше да видиш как плюе учителката на Томи и Аника! Тя взе първа награда по плюене със скок. Когато скача и плюе, целият град ликува.
— Хайде де! — обадиха се Томи и Аника.
Пипи заслони очите си с ръка и погледът й се плъзна по морето.
— Идва някакъв кораб — съобщи тя. — Някакво мъничко параходче. Чудна работа, какво ли търси насам?
Пипи ненапразно зададе тоя въпрос. Параходчето приближаваше бързо към остров Корекоредут. На борда му освен черните моряци се намираха и двама бели мъже. Казваха се Джим и Бък. Бяха чернокоси и груби и приличаха досущ на бандити, каквито между другото наистина бяха.
Веднъж, когато капитан Дългия чорап си купувал енфие от оня магазин, Джим и Бък били там. Те видели как капитан Дългия чорап сложил на тезгяха няколко необикновено големи и красиви бисери и чули, като казвал, че на остров Корекоредут децата си играят на топчета с такива бисери. От този ден нататък те гонели една-едничка цел: да отидат на остров Корекоредут и да се опитат да заграбят много бисери. Те знаели, че капитан Дългия чорап е невероятно силен, а се боели и от екипажа на «Лудетина». Затова решили да издебнат някой ден, когато всички мъже са отишли на лов. Ето че сгодният случай не закъснял. Скрити зад един остров наблизо, те видели с бинокъла си как капитан Дългия чорап и всички корекоредути напущат остров Корекоредут и изчакали, докато лодките съвсем се изгубят отвъд хоризонта.