Курт намести лисицата, изпъчи се и отвърна:
— Тук не бъркаш много!
— Охо!
— Да, считай, че те пита самият Главен лесничей. Какво търсиш тук?
Сега усмивката на непознатия беше по-скоро учудена, отколкото добросърдечна. Той отговори:
— Искам да отида до Райнсвалден. Далеч ли е още?
— Не, хей там зад дъбовете. Ще те водя.
— Хубаво. Мога ли да ти нося лисицата?
— Боже опази! Сам ще си я нося! — заяви Курт, поклащайки енергично глава.
— Но тя е тежка.
— За мен не.
— Да, виждам, че наистина си силен. На колко години си? На десет?
— Десет? Ами, и през ум не ми минава. На осем съм!
— На осем? — възкликна изненадано непознатият, като огледа момчето. — Направо не е за вярване.
— Да не мислиш, че те лъжа? — запита Курт наострено.
— Не. Брей, но ти имаш пушка!
— Естествено! — отговори малчуганът гордо. После добави благосклонно: — Искаш ли да я разгледаш? Ето я. Но внимавай, заредена е!
Непознатият взе оръжието и рече учудено:
— Виж ти, ама това е истинска магазинна пушка, изготвена специално за твоя ръст.
— Я сега пък! Ти да не мислеше, че нося детско пушкало? И тогава трябва да си доста глупав! Нима човек може да застреля лисица с такова пушкало?
— А ти да не искаш да кажеш, че сам си застрелял лисицата?
— Ами да, тъкмо това искам да кажа!
— Ти… самият?!
— То се знае! Как не съм помъкнал лисица, която не съм застрелял лично.
— Но тогава ти наистина си един малък герой!
Курт кимна приятелски на непознатия, чийто думи спечелиха сърцето му и отвърна доброжелателно:
— Сигурно искаш да останеш известно време в Райнсвалден? Добре, в такъв случай можеш да повървиш донякъде с мен. По пътя ще ти разкажа как се ходи на лов за лисици.
— Благодаря ти, малък мъж! — отвърна непознатият — Ако наистина го сториш, аз от своя страна ще ти разкажа как се убиват мечки, бизони, лъвове и слонове.
— Стрелял ли си по такива животни? Зная и един друг който ги е повалял.
— Кой?
— Хер доктор Стернау.
— Ти познаваш ли го?
— Него още не съм виждал, само кожите на лъвовете и мечките, които е застрелял. Те са проснати в жилището на фрау Стернау. Тя е негова майка и ми е разказвала ловните му приключения. И аз искам да стана ловец като него.
— Такова ли е намерението ти? Да, както се вижда имаш необходимите данни.
— Само веднъж да порасна, колкото теб! Вече мога да яздя и стрелям. Лудвиг ме научи да се фехтувам и тренирам; ще се науча и да плувам, когато се затопли. А ако искаш да видиш фрау Стернау, мога да ти я покажа веднага.
— Къде? — попита непознатият и бързо се извърна по посока протегнатата ръка на момчето.
— Виждаш ли замъка, многобройните стъкла? Там е зимната градина. Различаваш ли двете дами вътре? Това са фрау Стернау и фройлайн Хелене Стернау. Те приготвят ежедневния букет за хер хауптмана.
С очи, приковани към двете дами, и пламнало от радост лице, непознатият запита:
— Няма ли тук нейде в оградата портичка?
— Има. Но ти не си от тоя край и трябва да влезеш през голямата порта.
— Ама аз искам да отида при фрау Стернау.
— Хм, това е нещо друго! И понеже ми допадаш, ще ти покажа портичката.
— Ти също ми харесваш. Как се казваш?
— Курт.
— А-а, Курт Унгер?
— Да. Познато ли ти е името ми?
— Да, много добре. Баща ти е кормчия, нали?
— Вярно, и това ли знаеш?
— Фрау Стернау ми писа. А сега да вървим п о-скоро! Къде е портата?
— Тук вдясно, само десет крачки по-нататък.
Непознатият се отправи с големи крачки към посоченото място, отвори портичката и влезе в градината. После побърза към стъклената постройка, която момчето нарече зимна градина. Външната врата не беше заключена. Той отвори и влезе.
Край група високи декоративни храсти, палми и вечно зелени растения, между които блестяха зряло зимно грозде и лимони, седяха две жени, в които човек веднага разпознаваше майка и дъщеря. В момента те се занимаваха с вързването на красив букет. Когато чуха да се отваря вратата, погледнаха натам и неволно се изправиха при вида на високата, горда фигура на непознатия. Фрау Стернау пристъпи крачка напред и попита:
— Майн хер, търсите ли…
Ала с един радостен възглас «Майко!» непознатият я прекъсна, след миг вече стоеше до нея, сключи я в прегръдките си и я целуна по устата. Тя пребледня от радостно изумление, увисна за няколко секунди като останала без сили в обятията му, ала бързо се съвзе и извика:
— Карл! Нима е истина? Сине мой! О, каква изненада!
Той я притисна с дясната ръка до сърцето си, протегна лявата към сестра си и помоли: