— Значи, може да ходи из Времето, така ли? — попита той бавно.
— Има такава вероятност, да.
— Мислиш ли, че е възможно да го убедим да се върне няколко месеца назад и да ни предупреди да не строим проклетата пирамида?
— Той не може да общува, татко.
— Значи в това отношение няма съществени промени.
Птакласп седна на отломките и се хвана за главата. Докъде го докара… Единият му син нормален и глупав, другият плосък като сянка. Какъв живот очакваше горкото момче? Щеше да прекара живота си като отваря ключалки, почиства лед от предни стъкла и спи евтино в преси за панталони по хотелски стаи22.
Едва ли способностите му да минава под врати и да чете книги, без да ги отваря, биха могли да се нарекат голяма компенсация.
ІІа се понесе настрани като плоска хартиена изрезка на фона на пейзажа.
— Не можем ли да направим нещо? — попита Птакласп. — Да го навием прилежно или каквото и да било?
ІІб вдигна рамене.
— Можем да преградим пътя му с нещо. Може би това е добра идея. Нищо по-лошо няма да му се случи, защото, ъ-ъ, няма да има време кога да се случи. Поне така мисля.
Двамата избутаха прегънатата статуя на Лешоглавия Бог Хат и преградиха пътя на плоския. След една-две минути лекото странично плъзгане на ІІа го отведе до нея. Последва едра синя искра, която стопи част от статуята, но движението му бе спряло.
— Защо имаше искри? — попита Птакласп.
— Струва ми се, че малко прилича на сияние на пирамида.
Птакласп не би стигнал там, където беше днес… не, поправи се, не би стигнал там, където бе до вчера, без умението си да намира положителни страни и на най-смахнатите ситуации.
— Поне ще спестим от дрехи — проточи той. — Може просто да си ги рисува върху себе си.
— Не мисля, че си съвсем наясно с положението, татко — каза морно ІІб. Седна до баща си и се загледа към двореца през реката.
— Нещо става там — промълви Птакласп — Мислиш ли, че са забелязали пирамидата?
— Не бих се изненадал. Все пак се е завъртяла с деветдесет градуса.
Птакласп погледна през рамо и бавно кимна.
— Чудно нещо. Леко нестабилна от структурна гледна точка.
— Татко, това е пирамида! Трябваше да задействаме сиянието й. Казах ти! Силите са прекалено…
Сянка покри и двамата. Те се огледаха. Вдигнаха глави. Погледнаха още по-нагоре.
— Майчице! — ахна Птакласп — Това е Хат, Лешоглавият Бог…
Ефеб се простираше пред тях — класическа поема от бял мрамор, която си гледаше кефа около скалата си в залив от великолепно синьо…
— Какво е това? — попита Птраци, след като го разгледа критично.
— Морето — отвърна Тепик. — Разказах ти за него, нали си спомняш. Вълни и тям подобни.
— Нали уж било зелено и бурно?
— Понякога.
— Хмм…
Тонът й подсказваше, че не го одобрява особено, но преди да обясни защо, чу гневна гълчава. Виковете идваха иззад близката пясъчна дюна.
Върху дюната имаше надпис „Място за Проверка на Аксиоми“ на няколко езика.
Под него с малко по-дребен шрифт бе добавено:
„Внимание — несъгласувани постулати.“ Докато четяха надписа, или поне докато Тепик го четеше, иззад дюната звънна тетива, последвана от леко щракване и една стрела профуча над главите им. Тико я погледна за миг, завъртя глава и се вторачи в малка точка в пясъка.
Секунда по-късно стрелата се заби точно в нея. Тогава камилата провери колко тежест отчитаха краката й и с дребно изчисление установи, че имаше минус двама души на гърба си. Допълнително сумиране показа, че са прибавени към дюната.
— Това защо го направи? — попита Птраци, плюейки пясък.
— Някой стреля по нас!
— Съмнявам се. Едва ли са знаели, че сме тук, нали? Нямаше нужда да ме събаряш така на земята.
Тепик трябваше да признае, макар и с неохота, че беше права, след което внимателно се устреми нагоре по ронещата се повърхност на дюната. Гласовете отново спореха.
— Да се откажем ли?
— Просто не разполагаме с правилни изчисления на всичките параметри.
— Знам точно какво не достига.
— И, моля, какво е то?
— Не достигат проклетите костенурки! Ето какво не достига!
Тепик внимателно подаде глава над дюната. Видя голям празен район, обграден със сложна система от знаци и знамена. Виждаха се една-две сгради представляващи в по-голямата си част клетки, и още доста други заплетени конструкции, които Тепик не можеше да разпознае. В средата на всичко това имаше двама мъже, единият малък, дебел и червендалест, другият — висок и тънък, с неуловимо излъчване на власт. Двамата бяха облечени с чаршафи. Скупчени около тях и почти голи стояха група роби. Един от тях държеше лък.
22
Това, разбира се, представлява свободен превод на мислите му, тъй като Птакласп не би могьл да знае думи като „лед“, „предни стъкла“ или „хотелски стаи“. Въпреки това, колкото и да е странно, "Завъртулка-Орел-Орел-Ваза-Вълничка-Патица буквално се превежда като „преса за плат, покриващ краката на варвари“.