Мумиите разгледаха износения вход и проскърцваха една на друга в изненада. Една от по-древните, която едва се държеше на крака, издаде звук като бръмбар, най-сетне превзел гнило дърво.
— Какво каза? — попита Тепикамон. Мумията на Аш-ур-мен-теп преведе.
— Рече, че страх обзема го.
Покойният цар кимна.
— Ще вляза да огледам. Вие, двамата живи, идвате с мен.
Лицето на Копърко се стопи.
— Хайде де, човече! — изсъска Тепикамон, като отмести вратата назад. — Виждаш, че мен не ме е страх. Покажи малко воля като всички останали.
— Но ще ни е необходима светлина — възрази Копърко.
Няколко от застаналите наблизо мумии се дръпнаха рязко назад, щом Ембри срамежливо извади кутийка с огниво от джоба си.
— И нещо, което да запалим — упорстваше Копърко.
Мумиите се отдалечиха още малко и замърмориха помежду си.
— Вътре има факли — напомни Тепикамон с леко приглушен глас. — И ги дръж по-далеч от мен, момче.
Пирамидата беше малка, без лабиринт или капани, представляваше просто каменен коридор, водещ нагоре. Треперещи в очакване всеки момент неописуеми ужасии да изскочат пред тях, балсаматорите последваха царя в малката квадратна зала, която миришеше на пясък. Таванът й бе почернял от сажди.
Вътре нямаше ни първи, ни втори саркофаг, никаква ужасия, именна или безименна. По средата имаше повдигнат блок с одеяло и възглавница на него.
Нито едно от тези неща не изглеждаше прекалено старо. Доста разочароващ факт всъщност.
Ембри вдигна глава и се огледа.
— Всъщност е доста приятно. Удобно.
— Не е — отрече Копърко.
— Хей, господарю цар, вижте това. — Ембри изтърча до една от стените. — Някой е драскал нещо. Вижте всичките тези линийки върху стената.
— И върху тази стена — каза царят. — И по пода. Някой е броил нещо. Всяка десетка е задраскана напряко. Някой е броил разни неща. Много неща.
Царят отстъпи назад.
— Какви неща? — попита Копърко, надничайки над рамото му.
— Много странно — промълви царят и се наведе. — Едва се виждат надписите отдолу.
— Можеш ли да ги разчетеш, царю? — попита Ембри с ненужен ентусиазъм според Копърко.
— Не. Това е един най-древните диалекти. Не мога да разпозная и един благословен йероглиф. Съмнявам се, че днес може да се намери жив човек, който да го разчете.
— Каква загуба — отбеляза Ембри.
— Наистина — съгласи се царят и въздъхна. Тримата постояха в мрачна тишина.
— Значи сигурно трябва да попитаме някой от умрелите? — попита Ембри.
— Ъ-ъ… Ембри — Копърко отстъпи.
Царят потупа чирака по гърба и го изтласка напред.
— Дяволски умна идея! Просто ще доведем един от наистина старите предци. Хм — поколеба се. — Няма да стане. Никой не ги разбира…
— Ембри — зениците на Копърко се разшириха.
— Не, всичко е наред, царю — каза Ембри, радвайки се на новооткритата свобода на мисълта. — Защото логично е всеки да разбира някого. Просто трябва да ги подредим.
— Умно момче, умно момче.
— Ембри!
Двамата го погледнаха в удивление.
— Добре ли си, господарю? — попита Ембри. — Блед си.
— Ф… ф… — запелтечи Копърко, скован от ужас.
— Кое „ф“, господарю?
— ф… погледни ф…
— Трябва да си полегне — каза царят. — Познавам неговия тип хора. Артистични натури. Страшно напрегнати.
Копърко дълбоко пое въздух.
— Погледни проклетата факла, Ембри! — изкрещя той.
Погледнаха.
Без много шум, като превръщаше черната пепел в суха слама, факлата гореше назад.
Старото Царство се простираше пред Тепик и беше нереално.
Погледна към Тико, който бе потопил муцуната си в крайпътното поточе и издаваше звук подобен на последната капка в чаша млечен шейк27.
Тико изглеждаше достатъчно реален. Няма нищо по-сигурно от една камила. Пейзажът обаче се намираше в някакво несигурно състояние, сякаш не бе решил окончателно да го има или да го няма. С изключение на Великата Пирамида. Тя се мъдреше точно по средата, истинска като иглата, приковала пеперуда към стереопор. Смогваше да изглежда изключително материално, сякаш бе изсмукала цялата вещественост от пейзажа наоколо.
Е, Тепик вече беше тук. Където и да беше това „тук“.
Как се убива пирамида?
И какво ще се случи след това?
Тепик действаше според хипотезата, че щрак! — и всичко ще се върне на мястото си, в рециклираната локва време на Старото Царство.
Погледа боговете, като се чудеше кои по дяволите са те и защо ли това май няма никакво значение. Те изглеждаха не по-реални от земята, върху която се мотаеха по свои си неясни задачи. Светът не беше нищо повече от сън. Тепик усети, че нищо не би могло да го изненада. Ако сега покрай него минеха седем дебели крави, той дори не би ги погледнал.