— Жреците ги взеха всичките, о, царю.
Тепик виждаше, че е вярно. Кейовете близо до двореца обикновено пращяха от лодки, а сега бяха празни. Докато гледаше към водата, на нея й поникнаха чифт очи и дълга челюст, за да му напомнят, че вероятността да преплува през Джел е като да закове мъгла към стена.
Тепик се озърна към тълпата. Всички до един го гледаха в очакване, убедени, че знае как да постъпи.
Отново се обърна към реката, протегна ръцете пред себе си, притисна длани една към друга и след това внимателно ги разтвори.
Чу се влажен смучещ шум и водите на Джел се разделиха пред него. Тълпата ахна, но почудата им не беше нищо в сравнение с изненадата на десетина крокодила, които се опитваха да плуват във въздуха на няколко метра височина.
Тепик изтича надолу през гъстата кал, като се движеше на зигзаг, за да избегне бясно замахващите опашки на падащите с трясък крокодили.
Джел се издигаше като две сивокафяви стени, подобно на влажна мрачна уличка, по която бягаше Тепик. Тук там имаше останки от кости, стари щитове, части от копия и дъски от лодки. Тепик продължи напред, като прескачаше и заобикаляше боклуците, натрупали се с вековете.
Пред него един голям крокодил мъжкар сънено изплува от стената вода, помята се бясно във въздуха и шльопна в тинята. С тежка крачка Тепик стъпи на муцуната му и продължи напред.
Зад него някои от по-пъргавите граждани, видели замаяните същества под тях, започнаха да търсят камъни. Крокодилите бяха неоспорваните господари на реката от най-ранни времена, но имаше възможност да си поразчистят сметките с тях за период от няколко минути. Поне си заслужаваше да опитат.
Ревът на речните чудовища, поели по дългия път към битието си под форма на дамски чанти, се разнесе зад Тепик, когато той заджапа нагоре по отвъдния бряг.
Опашка от предци се простираше през залата, надолу по тъмния коридор и навън по пясъка. Шепнеше се в двете посоки — сух звук, сякаш вятър минава през стара хартия.
Копърко лежеше на пясъка, а Ембри налагаше лицето му с парцал.
— К’во правят сега? — прошепна Копърко.
— Разчитат написаното — отвърна Ембри. — Трябва да ги видите, господарю! Онзи, който чете, е практически…
— Да, да, разбрах. — Копърко се надигна с усилие.
— Той е на над шест хиляди години! А внукът му го слуша и говори на неговия внук, който говори на неговия вн…
— Да, да, раз…
— "И Кхъфт също рече на Първия: „Какво можем да дадем на теб, който ни показа правилния път“ — повтаряше на глас Тепикамон, застанал края на колоната28.
— "И Първият отвърна: „Постройте ми пирамида, та да намеря покой, и постройте я в тези размери, та да е свястна. И така бе сторено, и името на Първия бе…“
Но не последва име, а шумотевица от гневни гласове, спорове и древни ругатни, които вървяха по опашката като искра по диря барут. Докато не стигна до Тепикамон, който избухна.
Тихо потящ се в сянката, ефебският сержант видя това, което донякъде очакваше и от което се ужасяваше. На отсрещния хоризонт се извиси колона прах.
Основната сила на тсортянците пристигаше първа.
Мъжът се изправи, кимна професионално на еквивалента си от другата страна и погледна към шепата хора под свое командване.
— Трябва ми вестоносец, който да… ъ-ъ, отнесе вест в града.
Гора от ръце се издигна във въздуха. Сержантът въздъхна и избра младия Автознак, за който знаеше, че се бе затъжил за майка си.
— Понеси се като вятър. Макар че надали има нужда да ти го казвам. А после… после…
Устните на сержанта леко помръдваха, докато слънцето нажежаваше камъните на горещия тесен проход, а няколко насекоми прежужаха към редките храсти. Образованието му не включваше курс по Знаменити Последни Слова.
Мъжът се загледа в посока към дома.
— Отиди и кажи на ефебците…
Войниците зачакаха.
— Какво? — попита Автознак след известно време. — Какво да отида и им кажа?
Сержантът се отпусна като пробит балон.
— Отиди и им кажи: „Защо се забавихте толкова?“
На близкия хоризонт друга колона прах се приближаваше.
Всичко беше наред. Ако ще има касапница, тя трябва да се сподели и от двете страни.
Градът на мъртвите се простираше пред Тепик. След Анкх-Морпорк, който е негова почти пълна противоположност (в Анкх дори постелките са живи), това вероятно беше най-големият град на Диска. Улиците му бяха най-изящни, архитектурата най-величествена и вдъхновяваща.
По отношение на населението некрополът надминаваше всички останали градове в Старото Царство, но обитателите му не излизаха твърде често, а и нямаше какво толкова да правят през съботните вечери.
28
Но не веднага, разбира се, защото съобщенията се променяха по пътя, а някои от предците не разполагаха с идеална дикция, други пък се опитваха да бъдат полезни и вмъкваха липсващи според тях думи. Първоначалното съобщение стигнало до Тепикамон, започваше така: „Заключена с белезници към леглото, лелята жадуваше.“