Но сега вече не беше възбуден. Пък и как би могъл, когато тя ридаеше така безутешно? Исусе мили, той не можеше да издържи на това! Тя не беше плакала, когато я бе отвел от „Частити“, не проронваше сълза и когато се караха. Нейната слабост сега, докато беше толкова силна преди, го накара да си спомни, че я бе отделил от дома и семейството й. Тя го мразеше заради това. Сега разбираше колко го презира.
Риданията й постепенно затихнаха и той чу как тя променя позата си и вероятно си оправя дрехите, за да прикрие всички следи от случилото се между тях. Но какво друго можеше да очаква от нея? „Високо моралната“ реформистка се смяташе за прекалено добродетелна, та да бъде заловена в ръцете на един пират! Проклета да е за това!
Като изруга грубо още веднъж, той измъкна сабята си от пръстта и я избърса с няколко листа.
— По-добре се върни на брега. Ще проверя дали няма и други змии тук. Те понякога се движат на двойки.
Макар че това беше вярно, всъщност бе само едно извинение. Но не можеше да я погледне сега, когато беше толкова разстроена, а той се разкъсваше от угризения.
— Движат се на двойки ли? — Тя изглеждаше ужасена. Като заби нокти в дланите си, той се пребори с голямото си желание да я прегърне отново.
— Не се безпокой! Ако вървиш близо до потока, няма нищо страшно. Тръгвай сега. Аз ще дойда след малко.
Последва кратко мълчание.
— Гидиън, смятам, че… че… — Тя направи пауза. — Благодаря ти, че ми спаси живота.
— Няма за какво да ми благодариш — прекъсна я той грубо, тъй като в ушите му още звучаха нейните сърцераздирателни ридания от съжаление, че се е оставила в ръцете му.
— Но…
— Върни се на брега, Сара.
Той не знаеше кое бе по-лошо — нейните сълзи или благодарностите й.
Почти веднага след това той чу шума от стъпките й по листата зад него, което показваше, че тя бързо се отдалечава от полянката. Явно, че не искаше да остане и да повтори благодарностите си. А това го раздразни почти толкова, колкото и желанието й да му благодари.
Всичко, което тя правеше, го дразнеше. Той простена. Не, не всичко. Не и начинът, по който отговаряше на любовните му ласки и малката й сладка уста се впиваше в неговата… топла, всеотдайна и съблазнителна.
Усети, че мъжествеността му отново се напряга и втвърдява, а това го накара да се намръщи. Тя не трябваше да му причинява това, дявол да я вземе! Той имаше прекалено много работа на този остров, за да се тревожи и за настроенията на някаква капризна лейди от английското кралство!
Като избълва няколко нецензурни ругатни, той окастри със сабята си няколко клонки от шубраците наоколо и си отдъхна, като разбра, че не е подплашил още някоя и друга мамба. Не беше казал на Сара цялата истина за змиите на острова. Той и хората му се бяха натъкнали на доста от тях, откакто бяха дошли тук.
Като се обърна към трупа на змията, той изрита силно проклетото влечуго. Ако не беше то, Сара щеше да бъде напълно доволна да остане на Атлантис. Той въздъхна, докато вкарваше сабята си в ножницата. Не, това не беше съвсем вярно. Тя беше настроена против него още от началото. Змията само беше затвърдила тази омраза.
Той погледна отвъд полянката към гладките, побелели от слънцето листа на банановото дърво и плодовете в средата му, увиснали като скъпоценна огърлица около корема на някой шейх. Жасминови храсти изпълваха с аромата си топлия, приятен въздух, който не приличаше на влажния, студен въздух в родния му Йорктаун. Господи, колко обичаше той този остров! И ако можеше да накара и нея да го види през неговите очи…
Той изсумтя. Едва ли би могъл да накара една богата английска благородница от фамилия с титла да оцени девствената красота на Атлантис. Аристократките от английското кралство не си падаха много по дивите плажове. Те гледаха отвисоко на мръсните пирати. И правеха всичко възможно да се върнат в студената си, бездушна Англия. Той знаеше това по-добре от всеки друг. Англичанките с високо социално положение не бяха никога такива, каквито изглеждаха.
Като наведе очи към колана си, той загледа брошката на майка си. Как мразеше тези проклети благородници! Те смятаха, че заслужават привилегиите, на които се наслаждаваха. И си въобразяваха, че светът им принадлежи. Заради тях той бе оставен под безмилостната власт на един жесток човек, който не знаеше как да се държи с дете. Пък и с когото и да било друг.
Затова, години по-късно, когато избухна войната11 през 1812 г. Гидиън с голямо удоволствие пожела да участва в нея на страната на Америка. Той беше виждал как английски бойни кораби отвличаха американски моряци, като твърдяха, че били английски дезертьори. Веднъж за малко щяха да пленят и него. Той знаеше много добре колко са жестоки англичаните.
11
През 1811 г. САЩ обявяват война на Англия, която в същото време воюва с френския император Наполеон. Английските кораби блокират търговските пътища по море, с цел да изолират Франция от притока на стоки. Това засяга интересите на американските търговци, в резултат, от което се стига до военни действия. — Б.ред.