Хънтър поклати глава с облекчение.
— Вече усещам златото в шепите си — обади се Сансон.
Час по-късно черният кораб беше изчезнал.
Привечер се озоваха на не повече от четвърт миля от испанския лагер. Тук растителността бе по-гъста и те избраха група плътно растящи дървета маягуана, където да прекарат нощта. Не запалиха огън и се задоволиха само със сурови плодове, след което налягаха по влажната земя. Всички бяха уморени, но и възбудени от факта, че от позицията им се дочуваше испанска реч и ветрецът довяваше миризми от гозби. Лежаха под звездите, а звуците и ароматите им напомняха, че до битката остава съвсем малко.
22.
Хънтър се събуди със силното усещане, че нещо не е наред. Чу испански гласове, но този път те бяха близо — прекалено близо. Чуваха се и стъпки, и шумолене на листа. Той седна и се намръщи от пронизалата го болка; сега тялото му като че ли протестираше още по-категорично, отколкото през деня.
Хвърли поглед към малката група. Сансон вече бе на крака и се взираше през палмовите листа към гласовете. Мавъра тихо се изправяше; тялото му бе напрегнато, всяко движение — овладяно до съвършенство. Дон Диего се беше надигнал на лакът с тревога в очите.
Само Лазю продължаваше да лежи по гръб. При това лежеше абсолютно неподвижно. Хънтър я смушка с палец да става. Тя поклати едва-едва глава и устните й оформиха „Не“. Изобщо не помръдваше. Лицето й бе покрито с малки капчици пот. Хънтър понечи да я приближи.
— Внимателно! — прошепна тя напрегнато.
Той спря и я погледна. Лазю лежеше по гръб, с леко разкрачени крака. Крайниците й бяха странно сковани. И тогава той видя как опашка на червени, черни и жълти ивици изчезва в крачола й.
Беше коралова змия, привлечена от топлината на тялото й. Хънтър погледна лицето на Лазю. Беше напрегнато, сякаш изпитваше необичайно силна болка.
Отзад испанските гласове ставаха все по-силни. Хънтър видя няколко души да си пробиват път през гъсталаците, направи знак на Лазю да чака и отиде при Сансон.
— Шестима — прошепна французинът.
Хънтър видя групата испански войници. Носеха постелки, храна и бяха въоръжени с мускети. Изкачваха се по склона към тях. Всички бяха млади и явно смятаха екскурзията за забавна — смееха се и си подхвърляха закачки.
— Не са патрул — прошепна Сансон.
— Остави ги на мира — рече Хънтър.
Сансон го изгледа остро, а Хънтър му посочи назад към Лазю, която лежеше все така сковано на земята. Сансон моментално го разбра. Изчакаха войниците да минат покрай тях и да продължат нагоре, и се върнаха при Лазю.
— Сега къде е? — попита Хънтър.
— При коляното — тихо отвърна тя.
— И продължава нагоре?
— Да.
— Високи дървета — обади се дон Диего, като се оглеждаше. — Трябва да намерим високи дървета. Ето там! — Потупа Мавъра. — Ела с мен.
Двамата тръгнаха през храстите към групата дървета маягуана, издигащи се на няколко ярда от тях. Хънтър погледна към Лазю, после към испанските войници. Те се виждаха ясно, на стотина ярда нагоре по склона. Ако някой случайно се обърнеше, със сигурност щеше да ги забележи.
— Сезонът е твърде късен за чифтосване — каза Сансон. Погледна намръщено Лазю. — Можем обаче да изкараме късмет и да намерим пиле.
Обърна се да погледне Мавъра, който се катереше по едно от дърветата, а Диего стоеше долу.
— Сега къде е? — попита Хънтър.
— Над коляното.
— Опитай да се отпуснеш.
Лазю завъртя очи.
— Мътните да вземат и теб, и експедицията ти — рече тя. — Проклети да сте всички.
Хънтър погледна крачола й. Успя да различи смътното движение на плата, докато змията пълзеше нагоре.
— Майко Божия. — Лазю затвори очи.
— Ако не намерят пиле, ще се наложи да я изправим и да я разтърсим — прошепна Сансон на Хънтър.
— Змията ще я ухапе.
И двамата знаеха последствията от това.
Каперите бяха корави хора; за тях ухапването от скорпион, черна вдовица или водна отровна змия бе просто досадно неудобство. Всъщност се смяташе за голяма веселба някой да пусне скорпион в ботуша на другаря си. Две отровни създания обаче всяваха ужас у всички. С фер-де-ланс14 шега не биваше, а малката коралова змия беше още по-лоша. Никой не бе преживял лекото й ухапване. Хънтър си представяше много добре ужаса на Лазю, очакваща лекото убождане по крака, което означаваше фатален край. Всички знаеха какво ще последва — първо изпотяване, после треперене и вцепеняване, което бавно обхваща цялото тяло. Смъртта щеше да я споходи преди залез.