Хънтър заповяда всички да поспят четири часа и обяви, че ще отплават със сутрешния отлив. Точно преди да заспи, се запита какво ли си е помислил Боскет за стрелбата в залива. Дали щеше да се досети за плана му? И ако се е досетил, какво ще направи?
Не се задържа дълго на въпроса. Така или иначе скоро щеше да научи отговора, затова затвори очи.
30.
На зазоряване беше отново на палубата, крачеше напред-назад и следеше как екипажът се подготвя за битката. Въжетата бяха удвоени, така че ако някои бъдат скъсани, другите да позволят управлението на кораба. По релинга и гредите бяха проснати потопени във вода одеяла и завивки, за да пазят от летящи трески. Цялата палуба се миеше непрекъснато, за да се намокри сухото дърво и да се намали опасността от пожар.
Насред тази трескава дейност се появи Ендърс.
— Съгледвачите докладваха току-що, капитане. Бойният кораб е изчезнал.
— Изчезнал? — изуми се Хънтър.
— Да, капитане. Отплавал е през нощта.
— И няма и следа от него?
— Да, капитане.
— Невъзможно е да са се отказали — рече Хънтър.
Обмисли възможностите. Може би корабът се бе преместил в северната или южната част на острова и дебнеше в засада. Може би Боскет имаше някакъв друг план, а може би обстрелът със сакера бе причинил повече щети, отколкото предполагаха каперите.
— Добре, продължавайте — каза той.
За момента изчезването на бойния кораб беше добре дошло. Това означаваше, че тромавият „Ел Тринидад“ може да излезе спокойно от Маймунския залив.
Преминаването през рифа безпокоеше Хънтър.
Забеляза, че Сансон също прави приготовления за тръгване. Днес слупът газеше по-дълбоко — през нощта Хънтър бе прехвърлил половината от съкровището в трюмовете на „Касандра“. Имаше голяма вероятност някой от двата кораба да бъде потопен и той искаше поне част от съкровището да оцелее.
Сансон му махна. Хънтър му махна в отговор и си помисли, че точно днес ни най-малко не завижда на французина. Според плановете им при евентуална атака по-малкият кораб трябваше да побегне към най-близкото убежище, докато Хънтър приеме сражението. Това не беше без риск за Сансон, защото щеше да е трудно да се измъкне необезпокояван. Ако испанецът решеше да атакува първо „Касандра“, корабът на Хънтър нямаше да може да нападне. Оръдията на „Ел Тринидад“ бяха подготвени само за два залпа.
Но дори да се страхуваше от подобен развой, Сансон не го показа с нищо — махаше доста весело. Няколко минути по-късно двата кораба вдигнаха котва и с помощните платна се насочиха към открито море.
Океанът бе бурен. След като кораловите рифове и плитчините останаха зад тях, вятърът задуха с четиридесет възела, а вълните достигаха дванадесет фута. „Касандра“ се люлееше и подскачаше, но галеонът на Хънтър се валяше и накланяше като болно животно.
Ендърс не беше никак доволен, ругаеше цветисто и помоли Хънтър да го замести за момент на руля. Хънтър гледаше как кормчията виртуоз върви към носа, докато не се отдалечи достатъчно от всички платна.
Там застана с гръб към вятъра с разперени ръце. Остана така за момент, после леко се завъртя, без да отпуска ръце.
Хънтър разпозна стария моряшки трик за откриване окото на урагана. Ако стоиш с разперени ръце и с гръб към вятъра, центърът на бурята винаги се пада два румба22 напред от посоката на лявата ти ръка.
Ендърс се върна при руля, като сумтеше и ругаеше.
— На юг-югоизток е — рече той. — И проклет да съм, ако не опитаме силата й преди мръкване.
И наистина, небето вече започваше да посивява и вятърът сякаш се усилваше с всяка следваща минута. „Ел Тринидад“ се клатушкаше безрадостно, след като се отдалечи от остров Кат, и сърдитото море се нахвърли върху него.
— Проклет да съм — промърмори Ендърс. — Хич не ми харесват всичките тези оръдия, капитане. Не можем ли да преместим едно-две на десния борд?
— Не — отвърна Хънтър.
— Ще направим коритото по-пъргаво — рече Ендърс. — Ще ти хареса, капитане.
— И на Боскет ще му хареса — отговори Хънтър.