— Морски ратници на цар Светослав, след мен!…
Такъв началник беше той: повеждаше „След мен“, а не пращаше „Вървете напред“. Не дочака да види поне дали са готови хората му, а с онази ловкост на мъжете, прекарали живота си на море и свикнали да се съобразяват с несигурността на ладийката или с люлеенето на кораба, направи един след друг два скока: единия на бордовата стена, а вторият вече го пренесе на палубата на генуезката галера. Познати викове зад него му подсказаха, че меченосците и секироносците не бяха чакали втора подкана и със стръвни призиви го бяха последвали.
Като остави превземането на галерата на своите опитни морски ратници (тях щеше да ги води Смед, такъв беше установеният ред), Кремен с обнажен меч в ръка се насочи към високата площадка на кръмата — смяташе, че се полага да се срещнат началник с началник. По пътя си набързо рани едного от изпречилите му се генуезци и изтръгна оръжието от ръката на втория. И така с кървав меч се заизкачва по стръмната стълбичка. Капитанът на „Санта Кроче“ щеше да има чувствително предимство, ако го срещнеше още там, докато се катереше по отвесната стълба, но — самонадеяност ли бе това, своеобразно рицарство ли? — не се възползува от него, а изчака противника му необезпокояван да се качи на площадката. И горе, върху това късче равно място — не повече от пет на три крачки — двамата капитани се вчепкаха в люта битка.
Още първите удари показаха на Кремен, че италиецът го бе изчакал може би и от благородство, но преди всичко поради самочувствие на майстор на меча. И наистина всяко негово движение издаваше, че зад него има опит, натрупан от школовка при най-добри учители по фехтовка и вероятно от десетки и десетки двубои. Беше спокоен, внимателен в ударите и пестелив при защитата. Специално в защитата най-добре личеше голямото му умение: той или се преместваше с няколко пръста, за да мине мечът на Кремен покрай тялото му, или с едва доловимо движение го откланяше настрана. И само едно пропусна да прецени генуезецът — че като се забавляваше да изявява майсторството си, той показа на Кремен с какъв противник има работа и го накара да бъде нащрек.
И всъщност именно това реши двубоя. Като си направи удоволствието да си играе като котка с мишка (както той преценяваше борбата), италиецът най-сетне реши да свърши с врага си. Изтегли тялото си съвсем малко назад, колкото да пропусне един напад, отби нагоре втория и с пъргавината на рис се хвърли напред. Според всичко, което знаеше за фехтовалното изкуство, в този момент мечът му трябваше да прониже гърдите на българина. Ала това просто не се случи. Противникът му или познаваше изтънко този напад, или притежаваше невероятна бързина, та приклекна частица от секундата преди смъртоносния удар, остави мечът да прелети над главата му и съвсем естествено се озова зад защитата на капитана на „Санта Кроче“. И така само за времето, което е нужно за едно мигване на окото, прастарата игра на котка и мишка продължи, но при разменени роли — сега котката беше българинът и стига да желаеше, можеше да убие генуезеца така, както му е угодно: да го промуши като глиган за печене, да го накълца на парчета или да го нареже на филии като пушена наденица. Не последва обаче нищо от това. Когато се закрепи отново на крака и се посъвзе от изумлението си, капитанът на „Санта Кроче“ видя, че другият бавно прибираше оръжието си.
— Няма смисъл да се изколим взаимно — каза Кремен, — никой не ще има полза от това. Много по-човечно ще постъпим, ако спрем дотук. И ти да заповядаш на хората си да се предадат. Заклевам се във воинската си чест, че нито косъм не ще падне от главата на онзи, който ще се подчини на заповедта ти.
Италиецът хвърли поглед през рамо. Кратък, но той беше достатъчен да му покаже, че на палубата вече нямаше битка, а масово убийство — още минути или най-много половин час и подчинените му бойци щяха да бъдат изклани до един или посечени. Той се поколеба за секунда, после опря меча си на коляното, с мощен напън го пречупи на две и хвърли парчетата в краката на победителя си. („Човек със страшна сила! — помисли на това място с уважение Кремен. — Ами че това е генуезка стомана, равна на която има само в Толедо или Дамаск!… Колцина са хората, които могат да я пречупят ей така, като суха съчка?!“) След това капитанът отиде до оградката и на непознато наречие, но с глас, свикнал да заповядва, извика някакви нареждания. Воините му го послушаха („С облекчение“ — отбеляза в себе си Кремен) и се предадоха.