Доведоха момичето, побутвайки я с пики, и я блъснаха в лодката. В нейното гниещо тяло гореше горд испански дух и тя хвърляше тържествуващи погледи към мъчителите си.
— Perros! Perros ingleses! Leproso, leproso!1 — в изстъпление викаше тя, когато я хвърлиха в лодката.
— На добър час, капитане! Попътен вятър през целия меден месец — крещеше хор от подигравателни гласове. Когато въжетата бяха прибрани, вятърът изду платната на шхуната и лодката остана далеч зад кърмата — малка топчица в необозримия простор на пустинното море.
Извадка от корабния дневник на военния кораб „Хеката“ от флота на негово величество.
„26 януари 1726 год. Днес, след като сланината окончателно се развали и петима моряка се разболяха от скорбут, заповядах да изпратят две лодки на брега, към северозападния край на Хаити, за пресни плодове и диви кози, с които изобилствува този остров.
Седем часа вечерта, същия ден. Лодката се върна с голям запас от плодове и две кози. Помощникът Уудръф съобщава, че близо до мястото на приставането, на края на гората, бил намерен скелет на жена, облечена в разкошна рокля с европейска кройка, от което може да се съди, че е принадлежала към аристокрацията. Черепът й бил пробит с голям камък, който се търкалял наблизо. Недалеч намерили колиба и по някои признаци, като обгорели дърва, кости и други следи, се убедили, че в нея за известно време е живял човек. На брега се носят слухове, че миналата година из тоя край се подвизавал кръвожадният пират Шарки, но никой не знае дали е тръгнал към вътрешността на острова, или е бил взет от някой кораб. Ако той отново е на море, моля бог да го изпрати под огъня на нашите топове.“
Как губернаторът на Сейнт Кит се завърна в родината си
Когато ожесточената война за испанското наследство завърши с Утрехтския мирен договор, мнозина от притежателите на кораби, наети от враждуващите страни, останаха без работа. Част от тях поеха по мирния, но далеч по-малко доходен път на обикновената търговия, други се присъединиха към риболовната флотилия, а някои отчаяни глави вдигнаха на бизанмачтата знака на пиратите — „Веселия Роджър“ и на свой риск обявиха война на цялото човечество.
С екипажи, набрани от всички националности, те браздяха моретата, като за почистване на кила се укриваха от време на време в някой уединен залив или хвърляха котва в отдалечено пристанище, за да започнат там безкрайни гуляи, смайвайки населението със своята разточителност и всявайки ужас с жестокостта си.
На Кроманделския бряг, край Мадагаскар, в африкански води, а най-вече около Антилите и по американското крайбрежие пиратите се превърнаха в постоянна опасност. Те си позволяваха дързостта да съгласуват своите набези с благоприятните за плаване сезони — през лятото опустошаваха бреговете на Нова Англия, а през зимата се оттегляха на юг, в тропическите ширини.
Страхът от тези пирати бе още по-голям, защото те не се подчиняваха нито на дисциплината, нито на ония задръжки, благодарение на които предшествениците им — пиратите от старото поколение, всявайки страх, пораждаха уважение. Тези клетници не отговаряха пред никого и се разправяха с пленниците си така, както им подсказваше пиянското им настроение. Изблиците на причудливо великодушие се редуваха с периоди на небивала жестокост. Капитанът, попаднал в ръцете на пиратите, понякога биваше освобождаван с целия си товар, ако се окажеше весел сътрапезник в някой чудовищен гуляй, или биваше заставян да седне на масата в собствената си каюта и да получи във вид на ястие посипани със сол и пипер собствените си нос и устни. Само смел моряк се решаваше в тия времена да води кораби из Карибско море.
Такъв именно човек беше Джон Скароу, капитан на „Утринна звезда“, но и той въздъхна с облекчение, когато на сто ярда от оръдията на крепостта Бас Тер чу плясъка на спуснатата котва: Сейнт Кит беше крайното пристанище на неговия рейс и рано на другата сутрин бушпритът на кораба му щеше да се завърти по посока на Стара Англия. Дотегнали му бяха вече тези морета, гъмжащи от бандити. От часа, в който „Утринна звезда“ напусна пристанището на Маракаибо, на южноамериканския бряг, с трюмове, пълни със захар и чер пипер, всяко платно, мярнало се във виолетовия простор на тропическото море, караше капитан Скароу да потръпва. След като бе заобиколил Наветрените острови, в различните пристанища, в които влизаше, навсякъде чуваше истории за насилия и зверства.