Още в началото на разговора им ме овладя ужасно предчувствие. То се засили още повече, когато видях предмета, който лежеше пред мен. Беше малко сандъче, направено от тъмно дърво, с медни ръбове. Имаше около един кубически фут големина, наподобяваше кутия за пистолети, само че бе значително по-високо. Погледът ми се спря на едно приспособление към сандъчето, което по-скоро подхождаше за пистолет, отколкото за кутията му. Това приспособление върху капака напомняше спусък и към него бе прикрепена навита пружина. Освен спусъка на сандъчето имаше малко квадратно отвърстие. Високият мъж — Фленигън, както го назова събеседникът му — долепи очи до отвърстието и остана така няколко минути с лице, на което бе изписана крайна възбуда.
— Струва ми се, че всичко е в ред — рече той накрая.
— Старая се да не го тръскам много — отвърна събеседникът му.
— С такива деликатни неща човек трябва да бъде внимателен. Сипи, каквото е потребно, Мюлер.
Дребното човече потършува из джоба си и извади малко хартиено пликче. Отвори го, взе от него половин шепа белезникави зрънца и ги изсипа в отвора на сандъчето. Отвътре последва загадъчно тракане, при което двамата мъже се усмихнаха с облекчение.
— Нищо лошо не се случи — каза Фленигън.
— Всичко е в ред — добави събеседникът му.
— Внимавай! — Някой идва насам. Занеси сандъчето в каютата. Няма да е добре, ако някой заподозре какви са плановете ни, и още по-лошо, ако някой го пипне неумело и по погрешка дръпне спусъка.
— Ами да! Който и да го направи, ще се получи едно и също — каза Мюлер.
— Ако дръпнат спусъка, направо ще се вкаменят от учудване — изсмя се зловещо по-високият. — Ха-ха, представяш ли си физиономиите им? Мисля, че това е добре изпипана работа.
— Да! — потвърди Мюлер. — Чух, че цялото е направено по твой проект, нали?
— Да. Пружината и подвижният капак са моя идея.
— Трябва да извадим патент за тях.
Двамата мъже отново се изсмяха сухо и като вдигнаха сандъчето с медните обковки, затънаха го в огромното палто на Мюлер.
— Ела да слезем и да го оставим в каютата — каза Фленигън. — До довечера няма да имаме нужда от него, а там ще бъде на сигурно място.
Събеседникът му кимна утвърдително и двамата, хванати под ръка, прекосиха палубата и изчезнаха по стълбата надолу, отнасяйки със себе си загадъчното сандъче. Последното, което чух, бе напомнянето на Фленигън да го носи внимателно и да внимава да не чукне о фалшборда.
Не мога да си спомня колко дълго съм седял върху въжето. Към ужаса от току-що послушания разговор се прибавиха и първите пристъпи на морска болест. Бурливият Атлантик започваше да напомня за себе си както на кораба, така и на пътниците. Почувствувах се отпаднал тялом и духом и изпаднах в състояние на пълно вцепенение, от което ме извади мощният глас на нашия достопочтен боцман.
— Ще имате ли добрината да се отместите, сър — помоли ме той. — Искаме да очистим палубата от тези вехтории.
Грубоватите му обноски и румено, здраво лице бяха за мен в това ми състояние направо оскърбителни. Ако бях по-смел и силен, щях да го ударя. Но аз само го удостоих с един театрално навъсен поглед, който изглежда не малко го учуди, и като го заобиколих, отправих се към другия край палубата. Имах нужда от самота — самота, в която да размишлявам над ужасното престъпление, замислено пред собствените ми очи. Една от спасителните лодки висеше ниско над палубата. Осени ме идея. Покатерих се на фалшборда, влязох в празната лодка и легнах на дъното й. Опънал се по гръб, виждах само синьото небе и от време на време бизанмачтата; най-сетне бях насаме с морската болест и с мислите си.
Опитах се да възстановя мислено ужасния диалог, който бях дочул. Дали той би могъл да има друг смисъл освен този, който влагах аз? Разумът ме принуждаваше да призная, че друг смисъл не би могло да има. Опитах се да подредя различните факти, които образуваха веригата от улики, и да намеря слабо място в нея, но не й липсваше нито една брънка. На първо място това бе странният начин, по който тези пътници се бяха качили на кораба, и той им бе помогнал да избягнат каквато и да било проверка на багажна. Самото име Фленигън намирисваше на фенианизъм6, докато Мюлер навеждаше на мисълта за нихилизъм и убийства. Освен това тайнственото им държане, забележките им, че плановете им щели да рухнат, ако „били изтървали“ кораба; страхът, че са наблюдавани; и накрая най-солидното доказателство — малкото квадратно сандъче със спусъка и мрачната шега за физиономията на човека, който по погрешка ще го дръпне. Могат ли всичките тези факти да водят до друг извод освен до този, че тези двамата са отчаяни пратеници на политическа или друга някаква организация, които са решили да принесат в жертва себе си, спътниците си и парахода в името на някакво велико унищожение? Белезникавите зрънца, които единият изсипа в сандъчето, бяха несъмнено възпламенител. А звукът, който чух, е произведен вероятно от някой чувствителен механизъм. Но какво искаха да кажат с намека си за тази нощ? Дали не възнамеряват да изпълнят ужасния си замисъл още в първата вечер на нашето пътуване? Самата мисъл за това ме накара да потръпна и дори за известно време притъпи страданията ми от морската болест.
6
Дребнобуржоазно движение за национална независимост на Ирландия през 50-те и 60-те години на XIX в. Фениански организации е имало в САЩ и Ирландия.