Това, което се случва в тази хипотеза, е, че ти и аз не сме две същества, а едно: ето защо между двама ни не съществува общуване.
Това ме отвежда към въпроса за границите.
Затварям очи и си представям теб, протегнала ръка към мен, с разтворена длан и разперени пръсти. Допирам моята длан до твоята… Между ръцете ни съществува граница, която е определена от повърхностния слой на кожата ни.
Въпросът ми е: Тази граница събира ли ни, или ни разделя?
На пръв поглед изглежда, че ни разделя. И все пак в това положение се намираме по-близо един до друг, отколкото ако бяхме, да кажем, в различни стаи.
Нека подходя към въпроса по друг начин: Границите събират ли ни, или ни разделят със съседните държави?
Парадоксалният и ясен отговор е: Границите ни събират и ни разделят.
Спомням си как се изненадах, когато открих, че испанската дума cerca означава както „наблизо“, така и „ограда“, която е един от атрибутите на разделението.
Когато съм способен да поставя ясни граници във връзката ми с другите; когато намерението ми не е да стана като теб, а да се приближа до теб от позицията на нашите различия; когато не възнамерявам да те нападна и още по-малко да ме нападнеш ти; когато знам докъде да стигна — тогава и само тогава вярвам, че съм в състояние да общувам с теб.
Писмо 54.
Мила моя,
Днес си дадох сметка, че са минали три години от онова първо писмо, в което ти разказвах за прадядо си.
Колко много събития се случиха в твоя живот, в моя, в нашия живот!
Аз се виждам пораснал. Осъзнавам стотиците неща, които съм научил, хилядите неща, които съм научил отново (защото ги бях забравил), и най-вече милионите неща, от които трябваше да се отуча (защото ги бях научил погрешно).
Знаеш ли, точно така растем: учим нещо за първи път, учим нещо отново, отучваме се от друго.
Преди няколко месеца, докато четях биолога Витус Б. Дрьошер27, се натъкнах на теза, която ми изясни куп неща. Според Дрьошер, след като се родят, всички живи същества започват да растат със светкавична бързина; идва обаче момент, в който този ритъм се забавя и растежът спира. За мен бе новост да разбера, че днешната наука е наясно с факта, че точно в момента, в който растежът бива прекратен, започва остаряването — в началото съвсем бавно, а след това, към края на естествения живот, с главоломна скорост — до настъпването на смъртта.
Всичко се преобръща само за един миг!
Това означава, че прословутата зрялост и жизненият разцвет не съществуват във времето. Означава, че всички живи същества растем и остаряваме. И този процес е необратим!
Растежът на човека приключва между двайсет и пет и двайсет и осем годишна възраст, след което започва остаряването.
Колко съм стар! Моето остаряване е започнало поне преди осем години. Най-хубавото е, че когато прочетох това, осъзнах, че ако процесът протича на физическо-органично ниво, не по-малко вярно е, че същото се случва в психическия, умствен и духовен аспект. Когато престанем да растем, започваме да остаряваме.
За щастие съществува една малка разлика.
В духовния аспект този процес е обратим или поне контролируем.
В един стар виц се казва: „Когато се намериш в задънена улица, излез оттам, откъдето си влязъл“.
Духовното ни остаряване започва, когато спрем да растем, когато престанем да учим нови неща, да учим отново нещата, които сме забравили, и да се отучваме от ненужните, когато престанем да живеем с новото, когато престанем да поемаме рискове.
И така, остаряваме. Но изворът на младостта се намира в собствените ни ръце!
Докато продължава растежът, не може да настъпи остаряване.
Ето защо, ако не спираме да растем, ако растем в продължение на целия си живот, тогава духът ни никога няма да остарее!
Писмо 55.
Пиша това писмо, седнал срещу прозореца.
Вали. Виждам как водата се стича, как капките си играят и отскачат настрани… Затварям очи.
Искам да съм вода…
Сега съм дъждовна вода. Падам върху младите посеви. Утолявам жаждата им, а те ми се отплащат с любовта си. Земята, която поддържам жива и плодородна, също ме обича. Обичат ме хората, които живеят на тази земя и от тази земя. Летовни-ците на плажа ме мразят, мразят ме бездомните животни, които бродят по улиците…
Сега съм вода в блато. Чакам да ме използват. Разхлаждам фермерите, къпя животните. Не ставам за пиене, защото съм мръсна и отровена. Не съм помръднала от много дълго време.
Сега съм сълзите на дете — най-истинският израз на емоцията, призив за единствената безусловна любов. Сега съм символ на радостта и мъката.