Това, което ще ти кажа сега, е също в съгласие с тази традиция.
Запомни го: човешката раса е единственият безсмъртен организъм във вселената.
Има и други раси, но те или са вече измрели, или са обречени. Веднъж, преди около сто хиляди години, ние ги разположихме върху карта; тогава имахме детектор на мисълта, детектор на разума, колкото и да е различен от нашия. Петдесет хиляди години по-късно отново открихме този апарат — регистрирахме почти толкова разумни раси, но само осем от тях бяха непроменени. Ала и осемте угасваха, умираха. Бяха превалили своя връх и умираха. Бяха стигнали границата на възможностите си — граница винаги има, и не им оставаше друг избор, освен да умрат. Животът е динамичен, той не може дълго да остане на едно високо ниво и да оцелее.
Ето какво искам да ти кажа, за да не се страхуваш никога: само раса, която периодично унищожава себе си и своя прогрес, която се връща към началото си, може да съществува поне сто хиляди години.
В цялата вселена само човешката раса достигна високо ниво на разумност, без да достигне същото ниво на психическа нормалност. Ние сме вече поне пет пъти по-стари от всички съществували някога раси, само защото сме доста луди. По някое време човекът започна да осъзнава, че безумието е божествено. Но едва когато достигна висока степен на култура, прозря, че безумието е колективно. И като се бори с това безумие съзнателно, трябва да унищожава себе си.
И отново да се възражда от пепелта.
Феникс — птицата, която периодично сама излага себе си на погребалния огън, за да се роди отново и да преживее още едно хилядолетие, е само метафоричен мит.
Ти си Феникс.
Теб вече нищо не може да те унищожи. В епохата на многобройните развити циилизации твоето семе е разпиляно по планети около хиляди слънца по хиляди галактики. Те винаги ще възпроизеждат онова, което беше засято преди сто и осемдесет хиляди години.
Не съм напълно сигурен в тази цифра, защото със собствените си очи видях как има интервал между двайсет и четирийсет хиляди години между краха на една цивилизация и разцвета на следващата. За толкова време спомените стават легенди, легендите стават предразсъдъци, а предразсъдъците се забравят. Металите ръждясват и се връщат в земята, а вятърът и дъждовете разрушават и скриват камъните. Променят се границите на континентите, ледниците идват и си отиват, цъфтящи градове се скриват под пръстта или водата…
Затова не съм съвсем сигурен в цифрата. Може би първият удар, който помня, да не е бил пръв; може би е имало падения и възходи преди мен. Ако е така, това потвърждава моята мисъл, че човечеството може да съществува поне сто и осемдесет хиляди години, да преживее шест атомни войни и отново да изнамери огън за Феникса.
Дори ако слънцето угасне или са взриви като свръхнова, това няма да ни унищожи, защото миналото няма никакво значение. Лур, Кандра, Фраган, Ка, Му, Атлантис — това са онези шест, които изчезнаха толкова безследно, както след около двайсет хиляди години ще изчезне и сегашната цивилизация. Но човешката раса — тук или на другите галактики — ще оцелее завинаги.
Това знание ще ти помогне да се успокоиш днес, в годината 1949 от тази ера, защото усещам разтревоженото ти съзнание. Не е изключено, макар да не съм сигурен, твоите мисли да помогнат да осъзнаем, че бъдещата атомна война — тя ще бъде още в живота на това поколение — няма да бъде война на унищожението; ще дойде рано, преди още да сте изобретили съкрушителното оръжие, с което разпологаха хората преди вас. Да, вярно е, ще ви тласне назад. Ще има няколко века тъмна епоха. И тогава, помнейки онова, което ще наречете Трета световна война, човекът ще реши, че винаги е било така, че вече е превъзмогнал безумието си.
Известно време ще успява да държи ситуацията под контрол. След петстотин години отново ще гостувате на Марс и аз ще бъда с вас — да погледам как се възхищавате на каналите, при прекопаването на които участвах. Не съм бивал там осем хиляди години и също ми се иска да видя какво е направило времето с тях и с хората, които останаха изолирани от човечеството, когато за пореден път забравихме тайната на междупланетните полети.
Разбира се, те следваха същата схема, но скоростта не е постоянна. Можем да ги открием във всяка точка от цикъла, освен в точката максимум. Ако бяха там, нямаше да се налага ние да ги посещаваме, щяха те да ни посетят. Въобразявайки си, че са наистина марсианци.