Христо Ботев
Писмо III
Вчерашният ден беше за мене ден на тежки изпитания. Божественият трибунал, който в последньото време се е решил да разгледа съдбата на многострадалният и дълготърпеливият български народ, счита за представител на тоя народ не болградският херой Антона Парушова и не „Добродетелната дружина“ с нейният „пиянствующий, буянствующий и дома неночующий“ поп Герасима, а мене, Недялка Пандурски. Вследствие на няколко прошения, подадени против моята личност от страната на множество живи и умрели наши „патриоти“, мене повикаха вчера на съд и накараха ме да отговоря на сичките оние обвинения, с които в. „Независимост“ обсипва българските обществени дела. Напразно аз протестирах пред шестокрилите жандарми и доказвах им, че не мога да се явя на съд дотогава, дорде не бъде повикан и попът из българската черкова в Букурещ; напразно аз виках, псувах и молих се да ме оставят в магарешкият рай до второ пришествие, т.е. до онова време, в което вагабонтите ще да отидат в мъката, а българският народ ще да наследи царство небесно; най-после, напразно аз ги уверявах, че не съм бил нито член на „Добродетелната дружина“, нито болградски депутатин в румънската камара, нито пък кредиторин на нашата млечна екзархия.
„Аз съм такъв също светец, говорех аз, каквито са сичките калугери по светът и сичките «сестри милосердия» по Влашко, а ако съм продавал кадри и ако съм псувал православните свои купувачи, то съм правил това с твърде човеколюбива и богоугодна цел. Като патриотин, аз съм искал да принеса полза на своето отечество и да помогна на «Книжевното дружество» в Браила да просвети и да образова по-скоро българският народ; като българин, аз съм искал да спечеля някоя и друга пара, за да кажат даже и членовете на «Добродетелната дружина»: «Видите ли? И Пандурски стана умен и почтен човек»; а като човек, аз ни на минута не съм преставал да мисля и да работя (разбира се, че заедно с дяда попа) за плодородието на женският пол и за размножението на човеческият род. Ако ми не вярвате, то можете да попитате благонравното настоятелство на букурещкото българско читалище «Братска любов», което (не читалището, а настоятелството) — наместо да стисне г-на Ценовича за гушата и да го накара да избълва читалищните мобили — сяка вечер заседава в хотел Дачия и събира тайни статистически сведения за келнериците в Букурещ. Това настоятелство познава и мене, и попът из българската черкова, и познава ни много по-добре, нежели оние почтени български фамилии, които са имали голяма наклонност и важни причини да не пуснат тоя махалски бик да се разправи с мене. И после тие мои заслуги вие искате да ме теглите на съд! Защо и за какво? Не защото не съм се причестил ли? Идете до дяволите с вашето правосъдие! Аз не съм вече представител на българският народ, аз не съм Тъпчилеща, аз не съм Мурджо… Аз съм Пандурски!“
Но екзекуторите на божията воля не дадоха никакво внимание на моето златоустовско красноречие. Тие ме повлякоха без никакви церемонии и за една минута ме затътраха в салонът на трибуналът. Щом се изправих пред мазнолиците съдии, то графиеринът1, св. Пафнутий, зема от масата една хартия, изгледа сичкото събрание и захвана: „«Добродетелната дружина», която съществува още от първия ден на сътворението на светът и която е написала 11-а заповед божия «не зевай»2, като вижда, че покойният г-н Пандурски не оставя нищо за болницата св. Козма и Дамян, а отива на небето да сее само един раздор между умрелите благодетели на тая «Дружина», и между нейните живи шкембести членове, изпровождат за адвокатин вездесъщото Капе, а за мюзевирин, т.е. — за лъжлив свидетел, известният по сичкото поднебесно пространство базергянин3 Петър Кутлето, и дава им пълна сила да отворят процес с реченият Пандурски и да го накарат да признае себе виновен в следующите три престъпления: 1) в псувните, които е той изрекъл против безкористните членове на още по-безкористната «Добродетелна дружина» и с това е разплакал множество перачки, вдовици и приятелки на белокосите ергени; 2) в клеветите, с които той е накичил благоговейнейшият и пренепорочнейшият поп Герасима и с това е принудил баба Гина да отиде чак в Букурещ и да иска възнаграждение за съблазнената от него (не от Пандурски, а от дяда попа) своя дъщеря, и 3) в причините, по които букурещката българска черковна и училищна епитропия е принудена днес или утре да затвори училището и черковата и да събере пари за помен на своят калпав патриотизъм. Ако г-н Пандурски се откаже от своите думи или ако не припознае себе си за виновен, то да се провъзгласи за еретик и да се земе имането му за полза на бабината Гинина дъщеря; а ако направи противното, т.е. ако припознае себе си за виновен, то да се принуди да земе за жена червенокосата хаджи Кочьовица, а на дяда попа да остави белолицата г-жа Стефани св. Спиридонската, така щото нито Пандурски да спечели, нито дядо поп да изгуби.“