Просто беше нещо, което трябваше да направи. Гарет добре знаеше, че тъмните, тежки облаци на хоризонта предвещаваха скорошна буря. Но бяха все още далече, така че му предоставяха достатъчно време. Освен това той щеше да се отдалечи само на няколко мили от брега. Дори и да го застигнеше бурята, щеше да е достатъчно близо, за да се прибере навреме в пристанището. След като си сложи ръкавиците, той насочи „Хепънстанс“ с вдигнати вече платна срещу вълните.
От три години, всеки път, когато излизаше с яхтата, използваше един и същ маршрут, подтикван от инстинктите и спомените си за Катерин. Нейна беше идеята да отплават право на изток онази вечер, първата вечер, когато „Хепънстанс“ беше готова. В нейното въображение те тръгваха за Европа, което беше нейна отколешна мечта. Понякога се връщаше от магазина с рекламни туристически списания и сядаше с него да разглежда снимките. Искаше да види много неща в Европа — известния замък в долината на Лоара, Партенона, планинската част на Шотландия, Базиликата — всички забележителности, за които бе чела. С всяко ново списание, което донасяше, плановете ѝ се променяха от най-обикновено пътуване до най-екзотичното.
Но, разбира се, те така и не видяха Европа.
Това беше едно от нещата, за което Гарет съжаляваше най-много. Когато се върнеше назад в живота си с нея, той все се укоряваше, че не го направи. Поне толкова можеше да направи за нея, при това беше напълно осъществимо. Бяха пестили две години и когато събраха необходимите им пари, започнаха да кроят планове, но накрая решиха да ги използват за закупуването на магазина. След време тя разбра, че отговорностите в работата нямаше да им предоставят достатъчно време за ваканция и постепенно мечтите ѝ започнаха да избледняват. Все по-рядко носеше списания вкъщи и накрая почти не споменаваше дума за Европа.
Вечерта, в която за първи път излязоха с „Хепънстанс“ обаче, той разбра, че мечтата ѝ е все още жива. Беше застанала на носа, загледана в далечината напред, и държеше ръката му.
„Дали ще отидем някой ден“, попита го тя почти шепнешком и той никога нямаше да забрави как изглеждаше тя тогава — с разрошени от вятъра коси, със сияещо лице, издаващо надежда същинско лице на ангел.
„Да — обеща ѝ той, — веднага щом намерим пролука във времето.“
След по-малко от година, вече бременна с тяхното дете, Катерин почина в болницата, докато ѝ държеше ръката. После, в миг на отчаяние, една сутрин той се опита да намери утеха, като изрази писмено чувствата си. Пишеше бързо, без да спира, и първото писмо изпълни почти пет страници. Писмото беше у него, когато по-късно същия ден излезе с яхтата, и като го препрочете, му хрумна идея. Знаеше, че Гълфстрийм тече на север от брега на Съединените щати, а след като стигнеше по-студените води на Атлантическия океан, завиваше на изток, така че, ако го пуснеше в бутилка, с малко късмет, тя може би щеше да се понесе към Европа и щеше да бъде изхвърлена на чуждата земя, където Катерин винаги е мечтала да стъпи. След като взе решението, той запечата писмото си в бутилка и я хвърли зад борда, надявайки се, че по някакъв начин ще изпълни обещанието, което ѝ бе дал. И това му стана навик, който той никога не наруши.
Оттогава беше написал още шестнайсет писма или общо седемнайсет с това, което носеше със себе си сега. Докато стоеше зад щурвала, насочвайки яхтата право на изток, той неволно докосна бутилката в джоба на якето си. Беше го написал тази сутрин, веднага щом стана.
Небето започна да добива оловен цвят, но Гарет продължаваше напред към хоризонта. До него радиото съобщаваше за предстоящата буря. След кратко колебание той го изключи и погледна небето. Все още има време, прецени той. Ветровете духаха силно и непроменливо, но все още бяха предсказуеми.
Освен това писмо до Катерин, той беше написал още едно. На последното държеше особено много и затова искаше да пусне писмото до Катерин още днес. Ветровете вече се разгръщаха над Атлантическия океан и бавно се придвижваха на запад към източното крайбрежие. От съобщенията по телевизията му беше станало ясно, че най-малко една седмица няма да има възможност да излезе отново с яхтата, а той не можеше да чака толкова дълго. Щеше да е заминал дотогава.
Развълнуваните води продължаваха да се надигат, прибоят се разбиваше все по-висок, браздите хлътваха все по-ниско. Платната се издуваха докрай от постоянния, силен вятър. Гарет изчисли местоположението си. Тук водата беше дълбока, но не достатъчно. Защото Гълфстриймът — този летен феномен — го нямаше сега и единственият начин бутилката да прекоси океана беше да я хвърли много навътре в открито море. В противен случай бурята положително щеше да я изхвърли на брега след няколко дни, а от всички писма, които ѝ бе писал дотогава, точно това искаше непременно да бъде изхвърлено на европейски бряг. Беше решил, че това ще е последното писмо, което щеше да ѝ изпрати.