След като Диана си бе тръгнала от дома ѝ, Тереза се опита да възвърне ритъма на всекидневието си. В объркаността си през изминалата седмица беше пренебрегнала много неща от живота, който така или иначе продължаваше. Докато Диана ѝ помагаше с Кевин, тя само трупаше пощата си, без да я отваря, в единия ъгъл на всекидневната си. Една вечер, след като Кевин си легна, тя някак машинално започна да я преглежда.
Имаше няколко десетки писма, три списания и два колета. Единият тя разпозна веднага — беше подаръкът, който бе поръчала по каталог за рождения ден на Кевин. Вторият обаче беше увит в обикновена амбалажна хартия и нямаше адрес на подателя.
Беше дълъг, с правоъгълна форма, залепен допълнително със скоч. Освен това имаше и две лепенки с предупреждението „Чупливо“ — едната, близо до адреса, другата, на гърба. Какво ли ще е това, запита се и от любопитство отвори първо него.
Едва тогава видя пощенското клеймо от Уилмингтън, Северна Каролина, с дата отпреди две седмици. Погледът ѝ пробяга по изписания неин адрес.
Почеркът беше на Гарет.
— Не… — Тя остави пакета и стомахът ѝ се сви.
Взе от чекмеджето ножици и с треперещи ръце започна да реже лепенките и същевременно внимателно разгръщаше хартията. Вече знаеше какво ще намери вътре.
След като извади предмета и погледна да не е останало още нещо вътре, с бавни движения започна да сваля хартията, с която той бе увит, но тъй като тя бе залепена в двата края, наложи ѝ се пак да използва ножиците. Най-накрая постави предмета върху бюрото си и го загледа продължително, без да е в състояние да помръдне. После го повдигна към светлината и видя в него собственото си отражение.
Бутилката беше запушена с коркова тапа и навитото на руло писмо стоеше на дъното ѝ. Тя лесно извади тапата — той не я бе натикал много навътре, тръсна един-два пъти бутилката с гърлото надолу и навитото писмо падна. И то, като писмото, което бе намерила само преди няколко месеца, беше завързано с конец. Отвърза го старателно, за да не го скъса.
Беше написано с химикалка. В горния десен ъгъл на листа имаше напечатана рисунка на стар ветроходен кораб с издути от вятъра платна.
Скъпа Тереза,
Ще ми простиш, ли?
Тя остави писмото върху бюрото. Усети, че гърлото ѝ пари и затрудняваше дишането ѝ. Светлината от лампата на тавана се пречупваше в причудливи призми в отприщилите ѝ се на воля сълзи. Тя се пресегна да вземе книжна носна кърпичка и ги избърса. След като се посъвзе малко, започна отново да чете.
Ще ми простиш ли?
В света, който рядко разбирам, има ветрове които духат, когато най-малко ги очакваш. Понякога поривът им е със силата на ураган, а понякога те едва погалват бузата ти. Но не може да се отрече, че ветровете често носят бъдеще, което е невъзможно човек да не приеме. Ти, скъпа моя, си вятърът, който аз отказах да приема, вятърът, който духаше по-силно, отколкото съм си представял, че е възможно. Ти си моята съдба.
Сбърках, много сбърках, че не обърнах, внимание на очевидното и затова те моля за прошка. Като предпазлив пътник аз се опитах да се опазя от вятъра и вместо това загубих душата си. Постъпих глупаво, че пренебрегнах, съдбата си, но дори глупаците имат чувства и аз осъзнах, че ти си най-важното нещо, което имам на този свят.
Знам, че не съм съвършен. През изминалите няколко месеца направих повече грешки, отколкото друг човек би направил за целия си живот. Сгреших, като се държах така, когато намерих писмата, както и сгреших, че скрих истината, за преживяванията ми, свързани с моето минало. Когато се затичах по улицата след колата ти, а после, докато гледах от летището как отлита самолетът си дадох сметка, че е трябвало да те спра по-настоятелно. Но преди всичко сбърках, че отрекох онова, което беше непогрешимо в сърцето ми — че не мога да живея бе тебе.
Ти беше права във всичко. Когато седяхме в моята кухня, аз се опитах да отхвърля нещата, които ти казваше, макар да знаех, че са истина. Като човек, който гледа само назад по време на пътуване, аз не видях онова, което ти сложи пред мен. Пропуснах красотата на изгряващото слънце, пропуснах чудото на очакването, което придава стойност на живота. Беше грешка от моя страна да постъпя така, беше плод на обърканото ми съзнание и ми се ще да го бях разбрал по-рано.
Сега обаче, с поглед, насочен към бъдещето, виждам лицето ти и чувам гласа ти, и съм сигурен, че това е пътят, който трябва да следвам. Най-съкровеното ми желание е да ми дадеш още един шанс. Както може би си се досетила, надявам се тази бутилка да извърши вълшебството си, както го стори вече веднъж, и по някакъв начин да ни събере отново.