През първите няколко дни след заминаването ти исках да вярвам, че мога да продължа да живея, както винаги. Но не можах, всеки път, когато наблюдавах залеза на слънцето, си мислех за теб всеки път, когато минавах покрай телефона, изпитвах, неудържимо желание да ти се обадя. Дори когато излизах с яхтата, мислех, само за теб и за прекрасното време, което прекарахме заедно. Дълбоко в сърцето си знаех, че животът ми вече никога няма да е същият. Исках, да се върнеш повече от всичко и въпреки това, когато те извиквах в съзнанието си, непрекъснато чувах, думите ти от последния ни разговор. Колкото и много да те обичам, разбирах, че между нас няма да се получи нищо, ако ние и двамата не се уверим, че аз ще се посветя изцяло на пътя, който води напред. Продължих да се измъчвам от тези мисли до снощи, когато отговорът най-накрая дойде. Надявам се, че след като ти разкажа за това то ще означава за теб толкова колкото означава, за мен.
В съня си се видях на плажа с Катерин, на същото място, където те заведох, след като обяд вихме в „Ханк“. То беше ярко осветено от слънцето, чиито лъчи се отразяваха ослепително в пясъка. Вървяхме с нея един до друг, а тя ме слушаше внимателно докато разправях, за теб, за нас, за прекрасните мигове, които преживяхме заедно с теб. Накрая, след известно колебание, аз си признах, че те обичам, но че се чувствам виновен. Отначало Катерин не каза нищо, продължи да върви до мен. После се обърна и ме попита: Защо? „Заради теб“. Като чу отговора ми, тя се усмихна леко развеселена, както преди да умре. Погали ме нежно по лицето и рече: „О, Гарет, кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“
Тереза спря да чете. Тихото жужене на хладилника сякаш повтори като ехо думите от писмото:
„Кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“ Облегна се назад, затвори очи и се опита да удържи сълзите си.
— Гарет… — промълви, — Гарет…
През прозореца си чуваше шума от минаващите коли. И бавно продължи да чете.
Когато се събудих, се почувствах празен и самотен. Сънят не ме утеши. Напротив, засили болката в мен от това, което сторих на нас двамата, и започнах да плача. Когато най-накрая се съвзех, вече знаех какво да направя. С трепереща ръка написах две писма — едното е това, което държиш в ръката си сега, а другото до Катерин, в което най-сетне и казвам сбогом. Днес ще изляза с „Хепънстанс“, за да ѝ го изпратя, както правех с предишните. Това ще е последното ми писмо до Катерин. Тя по свой начин ми каза да продължавам, напред, и аз реших, да се вслушам, в думите и. Но не само в нейните думи, а и в предпочитанията на сърцето ми, които ще ме отведат отново при теб.
О, Тереза, съжалявам, толкова много съжалявам, че те нараних. Следващата седмица ще дойда в Бостън с надеждата да установя, че си ми простила. Може би вече съм закъснял, не зная.
Тереза, обичам те и винаги ще те обичам. Уморих, се да бъда сам. Виждам как деца плачат и се смеят, както си играят на плажа, и дойдох, до заключението, че и аз искам да имам деца от теб. Искам да бъда до Кевин, докато възмъжава. Искам да държа ръката ти, и да те гледам как плачеш, когато един ден поведе годеницата си към олтара, искам да те целувам след всяка негова сбъдната мечта. Ще се преместя в Бостън, ако поискаш, защото повече не мога да живея така. Страдам и тъгувам без теб. Докато седя в кухнята си, се моля да ми позволиш да се върна при теб, този път завинаги.
Вече се свечеряваше и сивото небе ставаше все по-тъмно. Макар да препрочете стотици пъти писмото, то пораждаше еднакво силни чувства, както първия път. През изминалата една година тези чувства я дебнеха във всеки момент на бодърстване.
Докато седеше на плажа, тя се опита още веднъж да си го представи как той ѝ пише писмото. Прекара пръст по думите, с мисълта, че ръката му е докосвала хартията. Преглъщайки сълзите си, огледа писмото, както правеше всеки път, след като го прочетеше. На места беше зацапано, сякаш химикалката леко беше потекла, докато е пишел. Имаше шест задраскани думи и тя се вгледа в тях, чудейки се какво ли е искал да напише първоначално. Както винаги, не можа да разбере. Като много неща за последния му ден, и това остана тайна, която бе отнесъл със себе си. Забеляза, че към края на страницата почеркът му трудно се разчиташе, сякаш…
Когато свърши, нави писмото отново, върза го внимателно с конеца, за да изглежда всеки път по същия начин. Пъхна го обратно в бутилката, която остави настрана до чантата си. Знаеше, че когато се прибере, ще я сложи отново на бюрото си, където я държеше непрекъснато. Вечер, когато отраженията от уличните лампи проникваха в стаята, бутилката заблестяваше в тъмнината и обикновено тя беше последното нещо, което виждаше, преди да отиде да си легне.