Накрая престана да крои планове и реши, че ако нищо по-вълнуващо не ѝ дойде наум, ще я остави за следващата година. Тогава може да заминат с Кевин за две седмици на Хаваите.
Тя си легна и взе романа, който бе започнала да чете в Кейп Код. Четеше бързо, без да се разсейва, и мина стотина страници, преди да ѝ се доспи. В полунощ загаси лампата. Същата нощ сънува, че се разхожда по пуст плаж, макар да не знаеше как беше попаднала там.
В понеделник сутринта завари бюрото си отрупано с поща. Имаше може би двеста писма, а в по-късните часове на деня раздавачът донесе нови петдесетина. Още щом влезе в редакцията, Диана посочи гордо към купчината.
— Нали ти казах? — усмихна се тя.
Тереза помоли да не я свързват, ако я търсят по телефона, и се залови да отваря писмата. Без изключение всички бяха в отговор на публикуваното в рубриката ѝ писмо. Повечето бяха от жени, а писаните от мъже я изненадаха с еднаквото си мнение. Всеки споделяше колко бил развълнуван от анонимното писмо. Много я питаха дали познава автора, а неколцина жени пишеха, че ако той е сам, са готови да се омъжат за него.
Установи, че почти всяко неделно издание в страната беше публикувало материала ѝ и затова имаше и писма отдалече, като от Лос Анджелис например. Шестима мъже заявяваха, че те са писали писмото, а четирима от тях дори настояваха да получат хонорар, като единият направо заплашваше, че ще се обърне към съда. Но когато сравни почерците им, видя, че нито един от техните дори слабо не приличаше на оригиналния.
В обедната почивка отиде да хапне в любимия си японски ресторант. Двама мъже на съседната маса я заговориха и ѝ казаха, че били прочели писмото в рубриката ѝ.
— Жена ми го беше залепила на хладилника — поясни единият и Тереза се разсмя на висок глас.
До края на работния ден тя прегледа по-голямата част от купа с писма и това я изтощи. Още не бе изготвила следващия си материал и усети, че напрежението започва да стяга тила ѝ, както обикновено, когато наближаваше крайният срок. В пет и половина се залови да напише нещо за заминаването на Кевин и как се чувства самата тя по този повод. Потръгна по-добре, отколкото очакваше и малко ѝ оставаше да го довърши, когато телефонът иззвъня.
Беше секретарката в приемната на редакцията.
— Здравей, Тереза! Не съм забравила, че ме помоли да не те свързвам и изпълних молбата ти, но да ти кажа право, никак не ми беше лесно — днес те търсиха около шейсет пъти. Телефонът направо прегря.
— Кой ме търси сега?
— Една жена, която звъни за пети път днес и каза, че се е обаждала два пъти и миналата седмица. Не си казва името, но вече я познавам по гласа. Настоява да говори с теб.
— Можеш ли да я помолиш да остави името си?
— Опитах, но тя настоява на своето. Готова била да изчака на телефона, докато имаш минута време да я изслушаш. Казва, че се обажда от друг щат и трябвало обезателно да говори с теб.
Тереза се позамисли за миг и погледна екрана пред себе си. Материалът ѝ беше почти готов, оставаше да се допишат още два абзаца.
— Защо не я помолиш да си остави телефона и аз ще ѝ се обадя?
— И да я помоля, няма да ми го каже. Много уклончиво отговаря.
— Разбра ли за какво ме търси?
— Нямам представа. Но говори смислено. Не е като повечето други, които се обаждаха днес. Един мъж дори ми направи предложение за женитба.
Тереза се разсмя.
— Добре, кажи ѝ да изчака. След малко ще вдигна телефона.
— Добре.
— На коя линия е?
— На пета.
— Благодаря.
Тереза довърши бързо материала си. Смяташе да го препрочете веднага щом приключи с телефонния разговор. Вдигна слушалката и натисна бутона за пета линия.
— Ало?
Последва кратко мълчание. После мек, мелодичен женски глас попита:
— Тереза Осбърн ли е?
— Да, същата. — Тереза се облегна назад и започна да усуква тънък кичур от косата си.
— Вие ли написахте колонката с писмото в бутилка?
— Да. С какво мога да ви бъда полезна?
Жената отново замълча. Тереза чуваше дишането ѝ и предположи, че умува какво да отговори. След малко попита:
— Може ли да ми кажете имената в писмото?
Тереза затвори очи и престана да навива кичура си. Още една любителка на сензации, помисли си тя. Отмести отново поглед към екрана и започна да преглежда материала си.
— Не, не мога, съжалявам. Не желая тази информация да става обществено достояние.
Жената отново се смълча и търпението на Тереза започна да се изчерпва. Продължи да изчита първия абзац на екрана. Гласът от другия край на линията изненадващо настоя: