Писмо в бутилка

— Моля ви, трябва да ги науча.

Тереза отмести поглед. Долови неподправена искреност в гласа. И още нещо, но не можеше да определи какво точно.

— Съжалявам — повтори Тереза. — Наистина не мога.

— Тогава ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Зависи.

— Писмото до Катерин ли е адресирано и от Гарет ли е подписано?

Вниманието на Тереза изведнъж се изостри и тя седна стегнато на стола.

— Кой се обажда? — попита тя с внезапна настойчивост и още преди да довърши мисълта си, знаеше, че жената ще узнае истината.

— Кажете ми, това ли са имената?

— С кого говоря? — попита отново Тереза, този път по-любезно. Чу как жената си пое дъх, преди да отговори.

— Казвам се Мичел Търнър и живея в Норфолк, Вирджиния.

— Как научихте за писмото?

— Съпругът ми е във военния флот и е разквартируван тук. Преди три години се разхождах по плажа и намерих като вас писмо в бутилка. След като прочетох колонката ви във вестника, разбрах, че това писмо е писано от същия човек. Инициалите съвпадат.

Тереза замълча за миг. Не може да бъде! Преди три години?

— На каква хартия е писано намереното от вас писмо?

— На бежова и в горния десен ъгъл има рисунка на ветроход.

Сърцето на Тереза се разтуптя силно. Все още не ѝ се вярваше.

— И вашето писмо има рисунка на ветроход, нали?

— Да — отвърна почти шепнешком Тереза.

— Знаех си. Разбрах го още щом прочетох рубриката ви. — Гласът на Мичел прозвуча така, сякаш товар ѝ се бе смъкнал от плещите.

— Пазите ли писмото?

— Да. Съпругът ми не знае за него, но аз го препрочитам от време на време. Малко по-различно е от това в колонката ви, но чувствата са същите.

— Можете ли да ми го изпратите по факса?

— Разбира се — отвърна жената без колебание. — Изумително е, нали? Първо аз намирам такова писмо много отдавна, а сега и вие.

— Да, наистина.

След като продиктува на Мичел номера на факса си, Тереза някак насила редактира новия си материал. Мичел трябваше да отиде до ателие за копирни услуги, за да пусне писмото по факса и Тереза през пет минути прескачаше от бюрото си до факса, очаквайки го с нетърпение да се включи. Най-накрая, след четирийсет и шест минути, започна да излиза първата страница. Тя беше с бланка на Националната служба за копирни услуги, адресирана до Тереза Осбърн, „Бостън таймс“.

Изчака листа да падне върху табличката и чу как машината продължи да печата ред по ред следващата страница. Всичко вървеше много бързо — по десет секунди на страница, — но на нея ѝ се стори безкрайно дълго. Когато започна печатането на третата страница, тя разбра, че и това писмо е изписано от двете страни на листа.

Машината изпиука, сигнализирайки за край на предаването и Тереза взе факсимилетата. Занесе ги на бюрото си, без да ги чете, обърна ги с лицето надолу и ги остави така една-две минути, докато дишането ѝ се успокои. В края на краищата това е просто едно писмо, каза си тя.

Пое си дълбоко дъх и повдигна първата страница. Бърз поглед на втората — с рисунката на ветрохода — я увери, че авторът и на двете писма е един и същ. Тя отмести страницата на по-силна светлина и я зачете.

6 март 1991 г.

Мила моя Катерин.

Къде си? И защо, питам се, докато седя самотен, в тъмната къща, ни разделиха насила?

Колкото и да се опитвам, не мога да намеря отговорите на тези въпроси. Причината е ясна, но съзнанието ми ме кара да пропъждам мисълта за нея и по цял ден, докато работя, се разкъсвам от мъка. Не мога без теб. Чувствам се без душа, чувствам се бездомен скитник, самотна птица, полетяла незнайно закъде. Аз съм всичко това събрано заедно и в същото време съм едно нищо. Такъв е, мила моя, животът ми без теб. Копнея да ми подскажеш как да заживея отново, опитвам се да си спомня как беше някога, когато бяхме на ветровитата палуба на „Хепънстанс“ помниш ли колко труд хвърлихме за нея заедно? Станахме част от океана, докато я възстановяваме. Защото и двамата знаехме, че именно океанът ни събра. В мигове като онези аз разбрах значението на истинското щастие. Нощем плавахме по тъмните води и аз наблюдавах как лунната светлина отразява красотата ти. Наблюдавах те с благоговение и сърцето ми казваше, че ние с теб ще бъдем винаги заедно. Питам се, така ли се чувстват двама влюбени? Не знам, но ако съдя по живота си, откакто бе отнета от мен, тогава, струва ми се, знам отговора, знам че отсега нататък ще бъда вечно сам.

Мисля за теб, сънувам те, извиквам, те във въображението си, когато най-силно имам нужда от теб. Това е единственото, което мога да правя, но то не ми е достатъчно. И никога няма да ми е достатъчно, в това съм сигурен, но нима имам друг избор? Ако ти беше тук, щеше да ми кажеш, но дори и в това отношение съм измамен. Ти винаги си знаела точните думи, за да облекчиш болката, която съм чувствал, винаги си знаела как да ме утешиш.