Тя примигна на лъжата си, но ако пък кажеше истината, щеше да е по-лошо. Как ли би прозвучало нещо като: „О, здравейте! Аз съм безумно увлечена по загадъчния мъж, който изпраща писма в бутилки и ми се иска да знам дали писмото, което вие сте намерили, е писано също от него…“
Мъжът отвърна бавно:
— Ами не знам. Именно това писмо ме вдъхнови да напиша статиите… Ще трябва да си помисля.
Гърлото на Тереза се сви.
— Значи притежавате самото писмо?
— Да, намерих го преди две години.
— Господин Шендакин, знам, че молбата ми е необичайна, но ви уверявам, че ако ни разрешите да използваме това писмо, ние с удоволствие ще ви изплатим малка сума за услугата. Дори не ни трябва оригиналът. Копие също ще ни свърши работа, така че всъщност вие от нищо няма да се лишите. Беше сигурна, че думите ѝ го изненадаха.
— За каква сума говорим?
Откъде да знам, в момента ми щукна да го кажа. Колко ще искате?
— Искаме да ви предложим триста долара и, разбира се, на вас ще бъде приписана заслугата, че сте го намерили.
Той замълча за миг, размишлявайки. Тереза побърза да продължи, за да не му дава време да измисли причина да откаже.
— Господин Шендакин, сигурно донякъде се безпокоите, че ще има сходство между вашата статия и материала, който вестникът има намерение да отпечата. Уверявам ви, нашият ще бъде съвършено различен. Той ще се отнася предимно за посоката по която се придвижват бутилките, нали разбирате — за някои океански течения и от тоя род. Затова са ни нужни истински писма, така ще засилим интереса на читателите си.
Това пък откъде го измисли?
— Ами…
— Моля ви, господин Шевдакин. Не можете да си представите колко много ще означава това за мен.
Той не отговори веднага.
— Казахте само копие, така ли?
— Да, разбира се. Мога да ви дам номер на факс или адреса, за да го пратите по пощата. Да ви напиша ли чек за сумата?
Той пак замълча за миг, преди да отговори:
— Ъъъ, да… напишете. — Гласът му прозвуча така сякаш е притиснат в ъгъла и не знае как да се измъкне.
— Благодаря ви, господин Шендакин. — И пак от страх да не промени решението си, тя побърза да му съобщи номера на факса си, после записа адреса му и си взе бележка утре да попълни ордер за парите. Помисли си, че може да изглежда подозрително ако му изпратеше чек от личната си книжка.
На следващия ден, след като се обади в кабинета на професора в Бостънския колеж, за да му остави съобщение, че е изпратила парите, тя тръгна за редакцията със замаяна глава. Вероятността да съществува трето писмо от същия човек не ѝ даваше възможност да мисли за нищо друго. Вярно, все още нямаше никаква гаранция, че е писано от същия човек, но ако беше не знаеше как ще действа по-нататък. Беше мислила за Гарет цяла нощ, като се опитваше да си го представи как изглежда, с какво му е приятно да се занимава. Не беше наясно какви чувства е изпълвал, но накрая реши да остави самото писмо да разреши нещата. Ако се окаже, че не е от Гарет, ще сложи край на тази работа. Нямаше да използва компютъра си да го търси, нямаше да се интересува дали има и други писма. И ако установеше, че продължава да е обсебена от случая, ще захвърли и другите две писма. Любопитството е приемливо дотолкова, доколкото не обсебва живота ти — а тя няма да допусне това да се случи. Ами ако писмото е от Гарет…
Пак не можа да измисли какво ще прави. Част от нея се надяваше, че няма да е от него, така че не се налагаше да взима някакво решение засега.
Когато стигна до бюрото си, умишлено не отиде веднага до факс машината. Включи компютъра си, обади се на двама лекари, с които трябваше да разговаря във връзка с материала, който изготвяше, и нахвърли бележки за няколко нови теми. Когато завърши неотложните си задачи, беше почти убедена, че писмото не е от Гарет. Вероятно в океана плават хиляди писма, помисли си тя. Изгледите да е писано от друг са огромни.
Най-накрая, след като не ѝ дойде наум с какво друго да се захване, отиде до факс машината и започна да преглежда купчината от листове. Още не ги беше сортирала, а имаше доста страници за други хора. По средата на купчината мерна страница с бланка, адресирана до нея. Към нея вървяха още две страници, и когато се вгледа в тях, първото нещо, което забеляза — както стана и при първите две писма, — беше релефно отпечатаният ветроход в горния десен ъгъл. Това писмо обаче беше по-късо от другите и тя го прочете, преди да стигне обратно до бюрото си. Последният абзац беше същият, който бе включен в статията на Артър Шендакин.
25 септември 1995 г.
Скъпа Катерин, мина месец, откакто ти писах последното писмо, но ми се стори, че той се изниза много по-бавно. Сега животът отминава като пейзаж покрай стъклото на прозорец на кола. Дишам, храня се и спя както винаги, но в живота ми като че ли няма голяма цел, която да изисква участието ми. Просто се нося по течението, като писмата, които ти писах. Не знам къде отивам, нито кога ще стигна. Дори работата не облекчава болката ми. Мога да се гмуркам за собствено удоволствие или да уча другите как да го правят, но когато се върна в магазина, той е все тъй празен без теб. Докато ти пиша това писмо, се питам кога или дали всичко това някога ще свърши.