Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се, че търся лицето ти сред хората, знам, че е невъзможно да го зърна, но го правя, без да искам. Знам, че и вечно да те търся, пак съм обречен на провал. Ти и аз си говорихме за това, какво ще се случи, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да удържа на обещанието си, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, Скъпа моя, но няма да намеря друга жена, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупост и трябваше да го осъзная още тогава. Ти и само ти си била единственото нещо, което съм желал, а сега теб те няма и аз нямам никакво желание да си намеря друга. „Докато смъртта ни раздели“, прошепнахме двамата в църквата и започнах да вярвам, че тези думи ще отекват дотогава, докато дойде време и аз да си отида от този свят.
— Диана, имаш ли една минута свободна? Искам да говоря нещо с теб.
Диана вдигна поглед над компютъра и свали очилата си за четене.
— Разбира се. Какво има?
Тереза остави трите писма върху бюрото ѝ, без да продума. Приятелката ѝ ги взе едно по едно и очите ѝ все повече се разширяваха от изненада.
— Къде намери останалите две?
Тереза ѝ разказа как се е натъкнала на тях. Когато свърши, Диана зачете безмълвно писмата. Тереза седна на стола срещу нея.
— Така значи — заговори Диана, когато остави последното писмо, — пазила си всичко в тайна, а?
Тереза само сви рамене и Диана продължи:
— Но те вълнува още нещо, освен това, че си намерила още писма, нали така?
— В какъв смисъл?
— В смисъл — усмихна се лукаво приятелката ѝ, — че не си дошла при мен само защото си намерила още две писма. Идваш тук, защото си заинтригувана от този Гарет.
Тереза отвори уста да каже нещо и Диана прихна.
— Не се прави на толкова изненадана, Тереза. Аз не съм пълен идиот. Забелязвах, че нещо става с теб напоследък. Изглеждаш толкова разсеяна… сякаш си на хиляди километри оттук. Щях да те попитам какво ти е, но реших, че когато си готова да говориш, сама ще дойдеш при мен.
— Мислех, че успявам да се владея.
— За пред другите хора, може би. Но аз те познавам отдавна и веднага мога да разбера, когато става нещо с теб. — Тя отново се усмихна. — Е, ще ми кажеш ли какво има?
Тереза се замисли за миг.
— Странно нещо. Просто не мога да престана да мисля за него и не мога да си обясня защо. Чувствам се като гимназистка, хлътнала по някого, с когото дори не съм се запознавала. Само че в този случай е още по-зле, защото, освен че не сме си разменяли и дума, аз дори не знам как изглежда. Може да е някой седемдесетгодишен дядка.
Диана се облегна назад и кимна замислена.
— Така е… но не ти се вярва да е толкова възрастен, нали?
Тереза бавно поклати глава.
— Да, не ми се вярва.
— На мен също. — Диана взе отново писмата. — Той пише, че са се влюбили един в друг като съвсем млади, не споменава за деца, инструктор е по подводен спорт и по думите му се подразбира, че са били женени с неговата Катерин само от няколко години. Съмнявам се да е толкова стар.
— И аз си помислих нещо такова.
— А искаш ли да узнаеш аз какво си мисля?
— Естествено.
Диана заговори, като подбираше внимателно думите си.
— Мисля, че трябва да заминеш за Уилмингтън и да се опиташ да намериш този Гарет.
— Но как… това е абсурдно!
— Защо?
— Защото не знам абсолютно нищо за него.
— Напротив, ти знаеш много повече неща за Гарет, отколкото знаех аз за Брайън, преди да се запозная с него. Освен това не ти казвам да се ожениш за него, а само да отидеш там и да го откриеш. Може изобщо да не ти хареса, но поне сама ще се увериш, не е ли така? От опит глава не боли.
— Ами ако… — Тереза замълча и Диана продължи:
— Ами ако не е такъв, какъвто си го представяш, това ли искаше да кажеш? Да, няма да е такъв, какъвто си го представяш. Никой не е. Но според мен това не би трябвало да има значение за решението ти. Ако искаш да научиш нещо повече, иди. Най-лошото, което може да ти се случи, е да откриеш, че не е мъжът, когото търсиш. И какво ще правиш тогава ли? Ами връщаш се в Бостън, но се връщаш с отговор. Какво толкова? Сигурно няма да се почувстваш по-зле, отколкото си сега.