Най-накрая реши да отиде в „Айланд Дайвинг“ малко по-късно. Явно, че мъжът от магазина я бе упътил погрешно. След като хвърли още един, последен поглед на яхтата, тя се обърна да си върви.
На рампата, на няколко крачки от нея, стоеше и я наблюдаваше един мъж.
Гарет…
Беше изпотен от сутрешната жега, на места по ризата му се виждаха мокри петна. Ръкавите ѝ бяха отпорени и разкриваха стегнати мускули на ръцете, оплескани с нещо като грес, а водолазният му часовник беше издраскан — сигурно от дългогодишно ползване. Носеше кафеникави къси панталони и кецове, обути на бос крак. Целият му вид подсказваше, че е човек, който прекарва повечето, ако не и цялото си време край океана.
Като я видя да отстъпва крачка назад, мъжът я заговори:
— Мога ли да ви услужа с нещо? — Усмихваше ѝ се, но не се доближи до нея, сякаш се опасяваше, че тя може да се почувства като в капан.
Което си беше точно така, когато очите им се срещнаха.
В първия момент тя само продължи да го гледа. В сравнение със снимките му в действителност той изглеждаше по-симпатичен. Беше висок, с широки рамене, но трудно можеше да мине за шеметен красавец. Обветреното и загрубяло лице говореше, че слънцето и морето си бяха взели своето. Имаше същите като на Дейвид хипнотизиращи очи, само че в неговите имаше нещо по-завладяващо. И излъчваше подчертана мъжественост.
Тереза си спомни за плана си и си пое дълбоко въздух.
— Възхищавах се на яхтата ви — посочи тя към „Хепънстанс“ — Наистина е много красива.
Докато триеше ръцете си една в друга, за да ги почисти от греста, той отвърна любезно:
— Благодаря ви. Приятно ми е да го чуя.
Твърдият му поглед, като че ли изведнъж я върна назад към началото на събитията — намирането на бутилката, нарастващото и любопитство, проучванията, които бе направила, пристигането ѝ в Уилмингтън и накрая тази среща. Напълно объркана, тя затвори очи и се улови, че ѝ е трудно да се овладее. Не бе очаквала, че всичко ще стане толкова бързо. И мигом я обзе огромен ужас.
Той пристъпи крачка напред и я попита със загрижен глас:
— Добре ли сте?
Насилвайки се да се отпусне, тя си пое отново въздух и отвърна:
— Да, просто за миг ми се замая главата.
— Сигурна ли сте?
От притеснение прекара пръсти през косата си.
— Да, мина ми, наистина.
— Добре — каза той така, сякаш изчакваше да се увери, че е така, после попита с любопитство в гласа: — Срещали ли сме се и преди?
Тереза поклати бавно глава.
— Мисля, че не.
— Тогава откъде знаете, че яхтата е моя?
Облекчена, тя отвърна:
— О… видях ваша снимка в магазина, както и снимки на яхтата. Младежът в магазина ми каза, че сте тук, и тогава реших да използвам случая и да дойда да я разгледам.
— Казал ви е, че съм тук?
Тя замълча, докато си припомняше точните думи:
— Всъщност той каза, че сте на дока. А пък аз предположих, че това значи тук.
Той кимна.
— Бях на другата лодка… която използваме за гмуркане.
Малък рибарски кораб сигнализира за поздрав и Гарет се обърна и помаха на мъжа, изправен на палубата. След като корабът отмина, той се обърна отново към Тереза и като че ли едва тогава забеляза колко е хубава. Отблизо дори изглеждаше още по-хубава, отколкото му се стори, когато я видя преди малко от отсрещния пристан. Той неволно сведе поглед и бръкна в задния си джоб, откъдето извади червена носна кърпа и избърса потта от челото си.
— Много хубаво сте я стегнали — отбеляза Тереза.
Той се усмихна леко и напъха обратно кърпата в джоба си.
— Благодаря, радвам се, че ви харесва.
Тереза погледна към „Хепънстанс“, докато той говореше, после към него.
— Знам, че не е моя работа — заговори тя нехайно, — но тъй като сте тук, ще възразите ли, ако ви поразпитам малко за яхтата?
По израза на лицето му веднага разбра, че не за първи път го карат да говори за плавателния си съд.
— Какво по-точно искате да знаете?
Тя положи всичките си усилия, за да прозвучи гласът ѝ непринудено.