— Ами например наистина ли е била в такова окаяно състояние, както пише в статията?
— Дори в още по-окаяно. — Той пристъпи напред и започна да ѝ посочва различни места по корпуса. — Голяма част от дървото близо до вълнореза беше изгнило, на много места по единия борд имаше пробойни… Цяло чудо беше, че все още се държеше на повърхността. Наложи се да подменим доста голяма част от корпуса и палубата, а останалото го изтъркахме, китосвахме го и отново го полирахме. Но това беше само външната работа. После се заловихме да я поправяме отвътре, което ни отне много повече време.
Въпреки че ѝ направи впечатление множественото число, което използваше, тя реши да не пита нищо.
— Сигурно много работа е имало по нея.
Тя се усмихваше, докато говореше, а Гарет почувства, че нещо го стегна отвътре, и си помисли: „По дяволите, много е хубава!“
— Така беше, но си струваше. С нея е по-голямо удоволствие да се плава, отколкото с другите ветроходи.
— Защо?
— Защото е била построена от хора, които са си изкарвали прехраната с нея. Проектирали са я с много любов и това прави управлението ѝ много по-лесно.
— Доколкото разбирам, отдавна се занимавате с ветроходство.
— От дете.
Тя кимна и след кратка пауза направи крачка към лодката.
— Може ли?
— Разбира се.
Тереза се доближи до яхтата и прекара длан по корпуса. Гарет забеляза, че не носи брачна халка, макар че това нямаше никакво значение. Без да се обръща, Тереза попита:
— Какво дърво е това?
— Махагон.
— Цялата ли е от махагон?
— Почти, с изключение на мачтите и някои неща вътре.
Тя отново кимна, а Гарет я наблюдаваше, докато вървеше покрай „Хепънстанс“. Когато се поотдалечи, той изгледа от горе до долу фигурата и правата тъмна коса, която едва докосваше раменете ѝ. Но тя хващаше око не само с външния си вид, а и с уверената си походка. Сякаш знаеше какво точно си мислят мъжете, когато я гледат. Той тръсна глава.
— Вярно ли е, че са я използвали да шпионира германците през Втората световна война?
Той се изсмя тихо и побърза да прогони разсейването.
— Така ми каза предишният ѝ собственик. Но дали е вярно или просто го каза, за да ѝ вдигне цената, не знам.
— Е, дори и да не е било така, тя пак е красива. Колко време ви отне възстановяването ѝ?
— Почти година.
Тереза надникна през един от кръглите илюминатори, но вътре беше тъмно и почти нищо не се виждаше.
— А каква лодка използвахте, докато поправяхте тази?
— Никаква. Не ни оставаше много време, тъй като имахме работа в магазина, водехме курсове и гледахме час по-скоро да я поправим. — Гарет за първи път почувства, че разговорът му е приятен.
— Е, да, сигурно.
Тя хвърли още един поглед на яхтата и тръгна обратно към него. Двамата помълчаха за миг. Гарет се запита дали усеща погледите, които ѝ хвърляше с крайчеца на окото си.
— Е — заговори тя най-накрая и скръсти ръце пред гърдите си, — май доста време ви отнех.
— Съвсем не — отвърна той и усети, че по челото му отново изби пот, — обичам да разговарям за ветроходство.
— Сигурно и аз бих обичала на ваше място. То винаги ми се е струвало приятно развлечение.
— Да не би никога не сте се качвали на яхта?
Тя сви рамене.
— Никога. Много ми се е искало, но просто не ми се е удавал случай.
Тя го гледаше, докато говореше, и когато погледите им се срещнаха, Гарет се улови, че за втори път в порядъка на няколко минути посяга за носната си кърпа. „Ама че жега е тук!“ Той избърса челото си и се чу да изрича думите, преди да усети.
— Ами ако искате да опитате, аз обикновено се разхождам с нея след работа. Ще бъдете добре дошла на борда ѝ привечер.
Защо го каза, сам не знаеше. Може би, заключи наум той, е почувствал нужда от женска компания след толкова години, дори и за кратко време. Или пък го привлече нещо в начина, по който заблестяваха очите ѝ, когато говореше. Но каквато и да бе причината, той вече я бе поканил да се разходи с него и беше късно да промени решението си.
Тереза от своя страна също бе изненадана, но бързо реши да приеме поканата му. Нали именно това беше причината да дойде в Уилмингтън.
— С удоволствие — рече тя. — В колко часа?
Той прибра кърпата си, чувствайки се малко неудобно от спонтанното си предложение.
— Някъде към седем? Тогава слънцето почва да залязва и това е идеално време за отплаване.
— Седем часа ме устройва напълно. Ще донеса нещо за ядене.
За изненада на Гарет тя изглеждаше едновременно зарадвана и развълнувана.
— Не, не е нужно.
— Може би, но това е най-малкото, което мога да направя. В края на краищата не бяхте длъжен да ме каните. Сандвичи ще бъде ли достатъчно?