Гарет отстъпи крачка назад, сякаш му беше нужно малко повече пространство, за да диша.
— Да, напълно. Аз не съм много придирчив.
— Добре — каза тя и замълча, изчаквайки го да каже още нещо, но той не продума и тя несъзнателно намести дръжката на чантата на рамото си. — В такъв случай, до довечера. Ще се видим тук, при яхтата, нали?
— Да, тук — потвърди той и долови напрежение в гласа си. После се изкашля и добави с лека усмивка: — Ще бъде много приятно. Ще ви хареса.
— Не се и съмнявам. До довечера!
Тя се обърна и тръгна по рампата с развята от вятъра коса. Докато се отдалечаваше, Гарет се сети какво бе забравил.
— Ей! — извика той след нея.
Тя се спря и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.
— Да?
Той направи няколко крачки към нея.
— Забравих да питам за името ви.
— Тереза. Тереза Осбърн.
— Аз съм Гарет Блейк.
— Добре, Гарет. Ще се видим в седем.
И тя отново се обърна и се отдалечи със стегната крачка. Гарет проследи с поглед фигурата ѝ, опитвайки да сложи в ред обърканите си чувства. Макар че, от една страна, беше развълнуван от тази среща, от друга, усещаше, че има нещо нередно в цялата тази работа. Знаеше, че няма причина да изпитва вина, но именно това изпитваше и много му се прииска да има начин да се отърси от това чувство.
Но, естествено, че нямаше. Никога не е имало.
6
Стрелките на часовника скоро щяха да отбележат седем часа, но за Гарет Блейк времето беше спряло преди три години, когато Катерин слезе от тротоара и беше бутната от кола, шофирана от възрастен мъж, които не успя да спре навреме и с това промени завинаги живота на цели две семейства. През следващите седмици гневът му към шофьора постепенно отстъпи място на планове за отмъщение, което така и не осъществи, тъй като скръбта му го направи неспособен да върши каквото и да било. Не можеше да спи повече от три часа в денонощието, разплакваше се всеки път, когато видеше дрехите ѝ в гардероба, и отслабна с близо десет килограма, тъй като не слагаше нищо в уста, освен кафе и солени бисквити. След месец пропуши за първи път в живота си и започна да пие, за да удави непоносимата мъка, която го налягаше всяка вечер. Баща му пое временно работата в магазина, а Гарет по цял ден седеше мълчалив на задната веранда на къщата си и опитваше да си представи живота си без Катерин. Дори вече не изпитваше желание да живее повече и понякога се надяваше, че соленият, влажен въздух ще го погълне и ще го избави от самотата му занапред.
Най-тежко му беше, когато не можеше да си спомни ден, в който да не е бил заедно с Катерин. Познаваха се почти цял живот, учеха в едни и същи училища. В трети клас в гимназията станаха най-добри приятели и тогава той ѝ поднесе две картички за Деня на свети Валентин, но след това продължиха да учат в различни паралелки до завършването на гимназия. Тогава Катерин беше слабичка и най-дребната сред съученичките си и макар че Гарет беше отделил специално място за нея в сърцето си, не забеляза кога се бе превърнала в привлекателна девойка. В ученическите години те нито веднъж не излязоха заедно на разходка, нито дори на кино, но след четири години в Чапел Хил, където той специализираше морска биология, най-неочаквано я срещна в Райтсвил Бийч и мигом си даде сметка колко глупаво е постъпил. Тя вече не беше онова слабичко момиченце, което помнеше. Пред него стоеше красива млада жена с форми, които караха и мъже, и жени да се обръщат след нея. Косата ѝ беше руса, в очите ѝ се таеше безгранична загадъчност. И когато той най-накрая успя да затвори уста от прехласване и я попита какво ще прави по-късно същата вечер, те започнаха приятелство, което ги доведе до брак и до шест прекрасни години съвместен живот.
През първата им брачна нощ, останали сами в хотелската стая, осветена само от свещи, тя му подаде двете любовни картички, които ѝ бе поднесъл навремето, и се разсмя, като видя израза на лицето му. „Разбира се, че ги запазих — прошепна тя, докато обвиваше ръце около врата му, — тогава обичах за първи път. Любовта е любов, независимо на колко години си, и съзнавам, че ако ти бях дала време, ти щеше да се върнеш при мен.“
Всеки път, когато Гарет се уловеше, че мисли за нея, той си спомняше как точно изглеждаше тя или онази нощ, или последния път, когато бяха излезли с яхтата. Дори сега си спомняше ясно последната им вечер — косата ѝ се вееше от силния вятър и по усмихнатото ѝ лице бе изписан възторг.
— Чувстваш, ли пръските? — извика тя възбудено, когато застана при носа на яхтата. Беше се хванала за едно въже и се накланяше в посоката на вятъра, а профилът ѝ се очертаваше на фона на искрящото небе.