— Внимавай! — предупреди я Гарет, без да изпуска щурвала.
Тя се наведе още повече и загледа през рамо.
— Сериозно говоря! — извика той отново. За миг му се стори, че пръстите ѝ се охлабиха около въжето и той бързо пусна щурвала, но точно тогава чу високият ѝ смях. И я видя как отново се изправи. Пристъпвайки леко, както винаги, тя се върна до него и обви ръце около раменете му. Целувайки го по ухото, прошепна умолително:
— Притесних ли те?
— Винаги ме притесняваш, когато правиш такива неща.
— Не ми говори така грубо — престори се тя на обидена. — Не и сега, когато си само мой.
— Всяка вечер съм само твой.
— Но не и по този начин — отвърна тя и отново го целуна. След това хвърли бърз поглед наоколо и добави: — Защо не свием платната и не пуснем котвата?
— Сега?
Тя кимна.
— Освен, разбира се, ако смяташ да плаваме цяла нощ.
С потаен поглед, който не издаваше нищо, тя отвори вратата на кабината и изчезна от поглед. Четири минути по-късно лодката беше здраво закотвена и той влезе в кабината след нея…
Гарет въздъхна тежко, сякаш да издуха спомените си като дим. Въпреки че събитията през онази вечер се бяха врязали ясно в съзнанието му, той се улови, че колкото повече време минаваше, толкова по-трудно успяваше да си представи как точно изглеждаше Катерин. Малко по малко чертите на лицето ѝ избледняваха пред очите му и макар да знаеше, че забравата помага да смекчи мъката, най-много от всичко му се искаше да я види отново. През последните три години само веднъж бе отворил албума със снимки и това го потопи в такава скръб, че той се зарече никога повече да не го докосва. Виждаше я ясно само нощем, след като заспеше. Обичаше да я сънува, понеже тогава имаше чувството, че е все още жива. Тя говореше и се движеше, а той я прегръщаше и за миг, като че ли всичко беше като наяве. Но сънищата го изцеждаха, събуждаше се изтощен и потиснат. Понякога отиваше в магазина и цяла сутрин оставаше заключен в канцеларията си, за да не разговаря с никого.
Баща му се опитваше да му помогне по всякакъв начин. Той също бе загубил съпруга и разбираше какво преживява синът му. Гарет го навестяваше най-малко веднъж в седмицата и винаги се чувстваше добре в неговата компания. Той беше единственият, който можеше да го разбере, тъй като и двамата изпитваха едни и същи чувства. Миналата година баща му го посъветва да си намери някоя жена. „Не е хубаво да си винаги сам — каза му той. — Все едно че си се предал.“ Гарет съзнаваше, че това е самата истина, но работата беше там, че не му се искаше да се среща с друга жена. Откакто загуби Катерин, не бе докосвал жена, но по-лошото беше, че изобщо не изпитваше подобно желание. Имаше чувството, че част от него също си бе отишла завинаги. Когато веднъж запита баща си защо трябва да следва съвета му, след като самият той също не се бе оженил повторно, баща му само извърна поглед настрани. След малко обаче изрече нещо, което оттогава не спря да преследва и двамата, нещо, което по-късно си даде сметка, че щеше да е по-добре никога да не бе споменавал.
„Мислиш ли, че щеше да е възможно да намеря друга, напълно подходяща да замести майка ти?“
След време Гарет се върна в магазина и започна отново да работи, полагайки всички усилия да продължи да живее. Застояваше се до късно в канцеларията, подреждаше документацията, пренареждаше щандовете само защото беше по-безболезнено, отколкото да стои вкъщи. Установи, че когато се прибираше у дома по тъмно и запалеше само две-три лампи, тогава нейните неща не се набиваха в очите му и присъствието ѝ не беше чак толкова осезаемо. Постепенно свикна да живее отново сам, да си готви, да чисти, да пуска пералнята, дори излизаше да поработи в градината, както правеше Катерин, макар че не му доставяше удоволствие, както на нея.
Мислеше, че започва да се съвзема, но когато дойде време да опакова вещите ѝ, почувства, че сърце не му даваше да го направи. Накрая баща му взе нещата в свои ръце. След като прекара цял един уикенд в гмуркане, Гарет се прибра и завари дома си опразнен от вещите на Катерин. Къщата му се стори пуста и той не видя причина да остава в нея повече. До един месец я продаде и си купи по-малка край Каролина Бийч, като си мислеше, че най-накрая ще може да се съвземе напълно. До известна степен вече трета година успяваше.
Но баща му не бе прибрал всичко. В една малка кутия, която държеше в нощното си шкафче, Гарет беше запазил няколко неща, с които не можеше да се раздели — картичките за Деня на свети Валентин, брачната ѝ халка и още няколко дреболии, които за другиго не представляваха никаква ценност. Обичаше късно вечер да ги подържи в ръцете си и дори, когато баща му понякога му казваше, че вече се е съвзел, той се съгласяваше, но знаеше, че лъже — че не е така. За него нищо вече нямаше да бъде същото.