— Искаш ли да видиш останалата част от яхтата? — попита Гарет.
— С удоволствие — кимна тя.
Гарет стана и провери отново платната, после поведе Тереза към каютата. Когато той отвори вратата, отново го заляха частични спомени, заровени отдавна, но разбутани сега вероятно от присъствието на друга жена.
Катерин седеше до малката масичка с вече отворена бутилка вино. В отсрещния край на масата имаше ваза с едно-единствено цвете, в която се отразяваше светлината от малка запалена свещ. Пламъкът и се полюшваше с движението на лодката и хвърляше дълги сенки в каютата. В полумрака съзря призрачната ѝ усмивка.
— Исках, да те изненадам приятно каза тя. — Отдавна не сме вечеряли на светлината на свещ.
Гарет погледна към малката печка. Върху нея стояха две загърнати във фолио чинии.
— Кога донесе всичко това на борда?
— Докато ти беше на работа.
Тереза се движеше безмълвно около него, оставяйки го сам с мислите си. Дори да беше забелязала смълчаването му, с нищо не го показа и Гарет мислено ѝ благодари за това.
Вляво от Тереза цяла седалка заемаше едната страна на каютата и беше достатъчно дълга и широка за удобно спане, срещу нея се намираше малка масичка за двама души, до вратата имаше мивка и малка печка, а под нея — нисък хладилник. Друга врата водеше към спалната каюта.
Докато тя разглеждаше помещението, Гарет стоеше настрана с ръце на хълбока. Не се суетеше около нея, както биха постъпили някои мъже, а ѝ оставяше достатъчно пространство да се движи. Чувстваше обаче, че я наблюдава, макар че не го правеше открито. След малко тя каза:
— Отвън не личи, че е толкова просторна.
— Вярно е. Изненадващо е, нали?
— Да. И както виждам, е побрала всичко, което ти е нужно.
— Така е. Стига да поискам, мога да отпраша с нея за Европа, макар че не е препоръчително. Но мен ме устройва чудесно.
Той заобиколи Тереза и отиде до хладилника, отвори го и извади кутия кока-кола.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Да, с удоволствие. — Тя прекара длан по стените и усети качеството на дървото.
— Какво предпочиташ? Имам севън-ъп и кока-кола.
— Севън-ъп — отвърна тя.
Той извади друга кутия и ѝ я подаде. Пръстите им се докоснаха за миг, докато тя я поемаше.
— Нямам лед на борда, но поне е студена.
— Ще се постарая да понеса несгодите — рече тя и той се усмихна.
Тереза отвори кутията, отпи глътка и я остави на масичката.
Докато отваряше своята напитка, Гарет се замисли за онова, което му бе казала преди малко. Има дванайсетгодишен син, води рубрика във вестник, което предполага, че е завършила колеж. Ако чак след това се е омъжила и е родила… значи трябва да е с четири-пет години по-млада от него. Наистина не изглеждаше по-възрастна, но пък и не се държеше като повечето двайсет и няколко годишни, които познаваше в града. В държането ѝ се долавяше зрелост, нещо, което беше присъщо за хора, преживели и върхове, и спадове в живота.
Не че имаше някакво значение.
Тереза се загледа в снимката, окачена на една от стените. На нея Гарет Блейк стоеше на кея и държеше голяма риба, изглеждаше много по-млад. Беше усмихнат до уши и жизнерадостното му лице ѝ напомни на Кевин, когато вкараше гол по време на футболен мач.
Тя наруши внезапно настъпилото мълчание.
— Както виждам, и с риболов се занимаваш. — И посочи снимката.
Той се доближи до нея и тя почувства топлината, която се излъчваше от тялото му. Лъхна я миризма на сол и вятър.
— Да — отвърна той тихо. — Баща ми беше ловец на скариди и аз, кажи-речи, отраснах във водата.
— Кога е правена снимката?
— Преди десетина години… Точно преди последната ми година в колежа. Имаше състезание по риболов и с баща ми решихме да прекараме няколко нощи по Гълфстрийм. Тогава уловихме тази риба, на стотина километра от брега. Близо седем часа ни отне да я хванем и качим на борда, защото баща ми държеше да ме научи да ловя риба по старовремския начин.
— А какъв е той?
Той се изсмя леко.
— В основни линии това означаваше, че си изподрах ръцете, а на другия ден не можех да си мръдна рамото. Кордата, която използвахме, не беше достатъчно здрава за такава огромна риба, затова, когато тя се хвана на куката, ние я оставихме да се отдалечи, доколкото позволяваше дължината на кордата, после започнахме бавно да навиваме макарата, след това пак я пуснахме и така цял ден, докато рибата се изтощи.
— Нещо като в „Старецът и морето“ на Хемингуей.
— Нещо такова, само че аз се почувствах старец едва на следващия ден. Баща ми обаче като нищо можеше да изиграе тази роля във филма.