Тереза отново погледна снимката.
— Този до теб ли е баща ти?
— Да, това е той.
— Приличаш на него — отбеляза тя.
Гарет се усмихна леко, питайки се дали трябва да го приеме като комплимент. После покани с ръка Тереза да седне на масата и се настани срещу нея.
— Спомена, че си учил в колеж — заговори отново тя, след като се настани удобно.
Погледите им се срещнаха.
— Да. Завърших университета в Северна Каролина и специализирах морска биология. Нищо друго не ме интересуваше и тъй като баща ми каза да не се връщам у дома без диплома, реших да запиша нещо, което да ми бъде от полза.
— И реши да купиш магазина…
Той поклати глава.
— Не, поне не веднага. След университета започнах работа в морския институт „Дюк“, но заплащането не беше високо. Тогава се явих на изпити за получаване на разрешително за инструктор по подводно плуване и през уикендите започнах да преподавам гмуркане. Магазинът купих няколко години по-късно. — Той повдигна едната си вежда. — А сега ти ми кажи нещо за себе си.
Тереза отпи глътка севън-ъп, преди да заговори:
— Моят живот не е толкова вълнуващ като твоя. Израснах в Омаха, Небраска, и завърших колеж в Браун. След това работих на няколко различни места и се занимавах с различни неща докато накрая се установих в Бостън. Работя в „Таймс“ от девет години, но едва преди няколко години започнах да водя рубрика. Преди това бях репортерка.
— И харесва ли ти да водиш рубрика?
Тя замълча за миг, сякаш сега за първи път се замисляше над такъв въпрос.
— Благодарна работа е — отвърна тя най-накрая. — Дори сега е по-благодарна, отколкото, когато започнах. Мога да взимам Кевин от училище и имам свободата да пиша каквото си искам, стига да съвпада с темата на рубриката. Освен това е доста добре платена и не мога да се оплача, само че… — тя замълча отново — само че вече не е толкова предизвикателна както преди. Не ме разбирай погрешно — харесва ми това, което върша, но понякога имам чувството, че пиша все едно и също. И това нямаше да е толкова лошо, ако не бяха многото ми грижи за Кевин. Мисля, че сега съм типичната претрупана от работа самотна майка, ако разбираш какво искам да кажа.
Той кимна и заговори бавно:
— Е, животът невинаги се оказва такъв, какъвто сме си го представяли, нали?
— Да, така е — съгласи се тя и отново срещна погледа му.
Изразът му я накара да се запита дали не ѝ каза нещо, за което рядко отваряше дума. Усмихна му се и се наведе към него.
— Готов ли си да хапнеш нещо? Донесох някои неща, в кошницата са.
— Когато ти кажеш.
— Надявам се да обичаш студени сандвичи и студени салати. Прецених, че само такива неща не биха се развалили бързо.
— При всички случаи са по-подходящи от това, което аз бих могъл да ти предложа. Ако се отнасяше само до мен, щях да изям един печен сандвич, преди да се кача на лодката. Къде искаш да хапнем, тук или навън?
— Навън, разбира се.
Те взеха кутиите с напитките си и напуснаха каютата. По пътя за откритата палуба Гарет взе от закачалката един дъждобран и ѝ направи знак да върви напред.
— Трябва само да спусна котвата, за да можем да се нахраним спокойно, без да става нужда да проверявам ъгъла на платната през минута.
Тереза стигна до мястото си и отвори кошницата. На хоризонта слънцето се бе скрило зад огромна маса купести облаци. Тя извади два сандвича, увити в целофан, и две пластмасови кутии с различни салати.
Загледа как Гарет остави настрана дъждобрана и смъкна платната. Яхтата веднага намали ход. Той работеше с гръб към нея и тя още веднъж забеляза колко силен изглежда. От мястото, където седеше, раменните му мускули ѝ се сториха много по-изпъкнали, отколкото първия път, когато го видя. Не можеше да повярва, че се намира на яхтата с този човек, а до вчера беше в Бостън. Всичко ѝ изглеждаше нереално.
Докато Гарет подготвяше яхтата, Тереза вдигна лице нагоре. По вятъра се усещаше, че температурата е спаднала и небето бавно потъмняваше.
Когато яхтата спря на място, Гарет спусна котвата. Изчака минута, за да се увери, че ще държи, и чак тогава зае мястото до Тереза.
— Ще ми се да мога да ти помогна с нещо — предложи усмихнато тя и отметна единия край на косата си точно както правеше Катерин.
Той не отговори веднага.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
Той кимна и изведнъж се почувства неловко.
— Засега тук сме добре. Но тъкмо си мислех, че ако вятърът се усили още повече, на връщане ще се наложи да сменям по-често галса.
Тя сипа по малко от картофената и зелевата салата в чинията с единия сандвич и му я подаде, отчитайки факта, че е седнал по-близо до нея този път.