— Да, да, тъкмо си прибирам нещата. — Тя тръгна към стълбичката, и когато пое подадената му ръка, за да слезе, отново усети силата му.
Двамата се загледаха за миг един в друг, сякаш се питаха какво ще последва по-нататък, след което Гарет посочи яхтата.
— Трябва да я приготвя и заключа за през нощта, а това ще отнеме време.
Тя кимна и рече:
— Така и предположих.
— Искаш ли преди това да те изпратя до колата ти?
— О, да. — И двамата тръгнаха един до друг по рампата. Когато стигнаха до колата, която бе взела под наем, Гарет я изчака да извади ключа от кошницата си.
— Както вече ти казах — заговори тя, докато отключваше вратата, — прекарах чудесна вечер.
— Аз също.
— Би трябвало по-често да качваш хора на борда. Те ще остават много доволни.
Той се усмихна.
— Ще го имам предвид.
За миг погледите им се срещнаха и на него му се стори, че вижда Катерин в тъмнината.
— Е, време е да тръгвам — каза той, леко смутен. — Утре трябва да ставам рано. — След като тя кимна, той, не знаейки какво друго да направи, ѝ подаде ръка. — Беше ми приятно, че се запознах с теб, Тереза. Надявам се да прекараш добре почивката си.
Малко странно се почувства да се ръкува с него след току-що прекараната вечер заедно, но щеше да се изненада, ако беше постъпил другояче.
— Благодаря ти за всичко, Гарет. И на мен ми беше приятно, че се запознахме.
Тя седна зад волана и запали двигателя. Гарет затвори вратата ѝ отвън, когато тя включи на скорост. Усмихна му се още веднъж, погледна в огледалото за обратно виждане и бавно изкара колата на заден ход. Гарет ѝ помаха, когато тя започна да се отдалечава, и проследи с поглед колата, докато напусне района на пристанището. След това се обърна и се запъти обратно към доковете, питайки се защо се чувства някак особено.
Двайсет минути по-късно, когато Гарет привършваше работата си по „Хепънстанс“, Тереза отключи вратата на хотелската си стая и влезе вътре. Метна нещата си върху леглото и тръгна към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си, преди да започне да се съблича. После, излегната на леглото, със запалена само нощна лампа, тя затвори очи и съсредоточи мислите си върху Гарет.
Дейвид щеше да се държи съвсем различно, ако беше я извел на разходка с яхта. През цялата вечер щеше да се държи така, че да се покаже в най-добрата си светлина. „Случайно имам бутилка вино. Ще пийнеш ли една чаша?“ — и положително щеше да говори малко повече за себе си. Но без да разкрива съществени неща — Дейвид много добре знаеше кога самоувереността надхвърля границата на надменността — и щеше да се постарае да не я надхвърли веднага. Докато не го опознаеше, човек никога нямаше да разбере, че следва грижливо обмислен план за постигане на възможно най-добро впечатление. Колкото до Гарет, тя веднага разбра, че той не преиграва. Държеше се съвсем естествено и това я заинтригува. И все пак, дали постъпи правилно? Още не беше сигурна. Донякъде действията ѝ бяха манипулативни, а никак не ѝ се искаше да мисли за себе си по този начин.
Но станалото, станало. Беше взела решение и връщане назад нямаше. Тя загаси нощната лампа и след като очите ѝ привикнаха на тъмнината, се загледа към пространството между леко спуснатите пердета. Сърповидната луна беше вече изгряла и хвърляше лъч светлина върху леглото. Чувстваше, че не може да отдели поглед от нея, но най-накрая тялото ѝ се отпусна и тя затвори очи за сън.
7
— И какво стана после?
Наведен над чашата си с кафе, Джеб Блейк говореше със сипкав глас. Близо седемдесетгодишен, той беше висок и слаб — дори прекалено слаб — и имаше дълбоко набраздено лице. Оредяващата му коса беше почти бяла, а адамовата му ябълка изпъкваше силно от гушата му. Ръцете му, татуирани и нашарени с белези от рани, бяха обсипани с петънца от слънцето, а кокалчетата на пръстите му бяха непрекъснато подути от дългите години прекарани на вода в лов на скариди. Ако не бяха очите му, човек би го помислил за изнежен и болнав, но щеше да е много далеч от истината. Той все още работеше почти всеки ден, само че вече на почасова работа, и винаги тръгваше от къщи призори и се прибираше по пладне.
— Нищо. Тя се качи в колата си и си отиде.
Джеб Блейк изгледа сина си, докато навиваше първата от дузината цигари, които щеше да изпуши за деня. Години наред лекарят го беше предупреждавал, че се самоубива с тия цигари, но тъй като същият лекар почина от сърдечен удар на шейсет години, Джеб нямаше много вяра на медицинските съвети. Гарет също си мислеше понякога, че баща му ще го надживее.