— Май е било губене на време, а?
Гарет се изуми от откровеността на баща си.
— Не, татко, съвсем не беше губене на време. Прекарах много хубава вечер. Тя е приятна събеседничка и компанията ѝ ми хареса.
— Но няма да се видите пак.
Гарет отпи глътка кафе и поклати глава.
— Едва ли. Нали ти казах, дошла е тук на почивка.
— За колко време?
— Не знам, не я попитах.
— Защо не я попита?
Гарет си взе още едно пакетче сметана и го изля в кафето си.
— Защо толкова те интересува? Просто излязох да се поразходя с една жена и ми беше приятно. Не виждам какво повече мога да ти кажа.
— Аз пък виждам.
— Какво например?
— Например дали ти е харесала жената дотолкова, че да започнеш да се срещаш отново с хора.
Гарет продължи замислен да разбърква кафето си. Ето че пак се започна. Макар с годините да бе свикнал на въпросите на баща си, тази сутрин никак не му се подхващаше пак тази тема.
— Татко, вече сме говорили за това.
— Знам, но се тревожа за теб. Прекалено дълго време оставаш сам.
— Не е така.
— Така е — каза с изненадващо мек глас баща му.
— Не искам да споря с теб, татко.
— Аз също. Вече опитах и видях, че няма полза. — Джеб Блейк се усмихна и след миг мълчание смени темата.
— Добре, кажи ми нещо за нея.
Гарет не побърза да отговори. Противно на волята си снощи, докато не заспа, непрекъснато си мислеше за нея.
— За Тереза ли? Ами тя е привлекателна и интелигентна. И много чаровна.
— Свободна ли е?
— Мисля, че да. Разведена е и вероятно не е обвързана с някого, щом е дошла на почивка сама.
Докато синът му говореше, Джеб изучаваше внимателно изражението на лицето му. После отпи нова глътка от кафето си и рече:
— Харесала ти е, нали?
Погледнеше ли баща си в очите, Гарет знаеше, че ще му е трудно да го излъже.
— Да, хареса ми. Но вече ти казах — не знам дали ще я видя отново. Дори не знам къде е отседнала, а доколкото разбрах, май днес си заминава.
Баща му задържа поглед в него, после предпазливо зададе следващия си въпрос:
— А ако оставаше и ти знаеше къде е отседнала, щеше ли да я потърсиш?
Гарет извърна глава, без да отговори. Баща му се пресегна над масата и го хвана за ръката. Въпреки напредналата си възраст той имаше силни ръце, но сега го стисна леко, колкото да привлече вниманието му.
— Синко, вече минаха три години. Знам, че я обичаше, но е време да се освободиш от тази мъка. Сам разбираш, че трябва да се освободиш, нали?
Той се забави, преди да отговори:
— Да, татко, разбирам, но не е толкова лесно.
— Нищо, което е от значение, не е лесно. Запомни това.
След няколко минути те изпиха кафето си. Гарет остави два долара на масата в крайпътното заведение и последва баща си към пикапа си на паркинга. Когато Гарет стигна най-накрая в магазина си, в главата му се въртяха най-различни мисли. След като разбра, че не е в състояние да се съсредоточи в счетоводните документи, реши да отиде отново на доковете, за да довърши поне ремонта на двигателя, който бе почнал вчера. Въпреки че днес се налагаше да прекара няколко часа в магазина, в момента имаше нужда да остане сам.
Гарет извади от пикапа си кутията с инструменти и я занесе на катера, който използваше за практическите занимания по подводен спорт. Старият китоловен кораб „Бостън“ беше достатъчно голям и можеше спокойно да побере осем курсисти и необходимата леко водолазна екипировка за гмуркане. Работата по двигателя беше бавна, но не и трудна, а той беше отхвърлил доста от нея предишния ден. Докато сваляше кожуха от двигателя, се размисли над разговора с баща си. Той е прав, разбира се. Няма никакъв смисъл да продължава да живее с мъката си, но Бог му е свидетел, че просто не знае как да престане. Катерин беше означавала всичко за него. Достатъчно му беше да го погледне и, като че ли всички проблеми се разрешаваха. А когато му се усмихнеше… Господи, никоя друга жена не беше способна да се усмихва така. И да му бъде отнето всичко това… не, не беше честно! Нещо повече — беше прегрешение. Защо точно тя? Защо точно на него? Месеци наред, докато лежеше буден по цели нощи, въпросите, които си задаваше, започваха винаги с „дали, ако“. Дали, ако бе изчакала секунда само, преди да пресече улицата… Дали, ако бяха останали да закусват малко по-дълго… Дали, ако беше тръгнал с нея онази сутрин, вместо да отиде направо в магазина… Хиляди „дали, ако“ и нито крачка по-близо до проумяването на злополуката от мига, в който се бе случила.
Опита да прогони от съзнанието си тези мисли и да се съсредоточи върху настоящата си работа. Освободи карбуратора от болтовете и го свали от двигателя. Започна внимателно да го разглобява, като поглеждаше дали не е пробит отвътре. Не смяташе, че той е източникът на повредата, но искаше да се увери за всеки случай.