— Ако искаш, мога да ти покажа къде е. Аз също започнах да огладнявам, така че с удоволствие ще те придружа, стига да искаш компания.
Тя се усмихна.
— Ще ми бъде много приятно, Гарет.
Той усети облекчение.
— Пикапът ми е отзад. Искаш ли да отидем с него?
— Ами да, ти знаеш по-добре пътя — отвърна тя и Гарет я поведе през магазина към задния вход. Вървейки малко зад него, за да не ѝ вижда лицето, Тереза се усмихваше лекичко.
Ресторантът на Ханк съществуваше, откакто бе построен кеят, и се посещаваше редовно от местни хора и туристи. Посредствен като обзавеждане, но ползващ се с добро име, той наподобяваше на пристанищните ресторанти в Кейп Код — дъсчен под, ожулен и протрит от хилядите подметки с полепнал по тях пясък, големи прозорци с изглед към Атлантическия океан, окачени на стената снимки на трофейни риби. От едната страна имаше врата, водеща към кухнята, и Тереза зърна плата с прясна морска храна върху подноси в ръцете на сервитьори и сервитьорки с къси панталони и тъмносини фланелки, украсени с емблемата на ресторанта. Масите и столовете, дървени и масивни на вид, бяха надраскани от стотиците предишни посетители. Заведението не изискваше друго облекло, освен плажно и както забеляза Тереза, повечето хора изглеждаха така, сякаш допреди малко са се препичали на слънце.
— Уверявам те — каза Гарет, докато вървяха между масите, — че храната тук е превъзходна въпреки вида на ресторанта.
Двамата седнаха на една маса в единия ъгъл и Гарет отмести две празни бутилки от бира, които още не бяха прибрани. Основните ястия бяха изброени между видове подправки, включително кетчуп, табаско, сос тартар и сос коктейл, както и сос, наречен просто „Ханк“. Обшитите с найлон листове на картата с менюто изглеждаха така, сякаш не бяха подменяни с години. Тереза обходи с поглед заведението и видя, че почти всички маси са заети.
— Пълно е — отбеляза тя, докато се наместваше на стола си.
— Както винаги. Дори преди Райтсвил Бийч да стане известен за туристите, това място се превърна в нещо като легенда. В петък и събота вечер трябва да чакаш с часове, за да се освободи маса.
— И какво привлича хората?
— Храната и цените. Всяка сутрин Ханк получава огромно количество прясна риба и скариди и човек си тръгва оттук преял за не повече от десет долара с бакшиша. Вътре влизат и две бири.
— И как го постига?
— Чрез оборота, предполагам. Както ти казах, тук винаги е претъпкано.
— Значи извадихме късмет, че веднага си намерихме маса.
— Да, така е. Но дойдохме малко по-рано и изпреварихме местните жители, а летовниците не се задържат дълго. Те хапват набързо и бягат отново на плажа.
Тя хвърли още един поглед на ресторанта, преди да отвори картата с менюто.
— Какво ще ми препоръчаш?
— Обичаш ли морска храна?
— Обожавам я.
— Тогава започни с риба тон или делфин. И двете са страшно вкусни.
— Делфин?
Той се изсмя тихичко.
— Не става дума за морския бозайник, а за вид риба. Но ние тук така я наричаме.
— Май ще предпочета риба тон — каза тя и намигна. — За по-сигурно.
— Да не би да мислиш, че си измислям?
— Просто не знам какво да си мисля — заговори тя шеговито. — Не забравяй, че се запознахме едва вчера. Не те познавам достатъчно, за да съм сигурна на какво си способен.
— Това ме обижда — отвърна ѝ той със същия престорен тон, което я разсмя.
Той също се разсмя и след миг тя го изненада, като се пресегна през масата и го побутна за ръката, Катерин правеше същото, когато искаше да привлече вниманието му към нещо, внезапно си спомни той.
— Виж онзи там — каза Тереза и посочи с брадичка към прозорците.
Гарет извърна глава. По кея вървеше възрастен мъж с въдичарски принадлежности и нищо във външния му вид нямаше да привлече вниманието му, ако не беше големият папагал, кацнал на рамото му.
Гарет поклати глава и се усмихна, продължавайки да усеща допира от пръстите ѝ върху ръката си.
— Какви ли не образи можеш да срещнеш тук. Още не сме станали Калифорния, но натам вървим.
Тереза не откъсваше поглед от мъжа с папагала.
— Не е лошо да си вземеш и ти такъв папагал за компания, когато излизаш с яхтата.
— За да ми развали тишината и спокойствието ли? Като си знам късмета, ще ми се падне някой, който няма да говори, ами само ще кряска през цялото време и положително ще ми отхапе част от ухото веднага щом вятърът промени посоката си.
— Да, но пък ще приличаш на пират.
— По-скоро на кретен.
— О, какъв сериозен човек си бил — отбеляза Тереза и се престори, че се цупи. След това се огледа. — Някой тук ще ни обърне ли внимание, или ще трябва сами да си уловим и приготвим рибата?