— О, колко жалко! — промълви Тереза.
Той се спря и пак се наведе, за да вземе други мидени черупки, но този път не ги даде на Тереза. След като ги огледа, хвърли едната обратно в една прииждаща вълна. Тереза я проследи с поглед как изчезна в океана.
— Случи се преди три години. Оттогава нямам желание да се срещам с никого, дори не се заглеждам в жените. — Той млъкна и по всичко личеше, че се чувства неудобно.
— Сигурно си много самотен понякога.
— Така е, но се старая да не мисля много за това. Отдал съм се на работата в магазина — а там винаги има какво да върша. Така дните ми минават по-бързо. Преди да се усетя, вече е станало време да си лягам, а на следващия ден всичко започва отначало.
Той се обърна да я погледне и плахо ѝ се усмихна. Ето че си го каза. Много отдавна искаше да го сподели с другиго, освен с баща си и накрая го сподели с жена от Бостън, която почти не познаваше. Тази жена бе успяла по някакъв начин да отвори врата, която той бе заковал здраво.
Тереза мълчеше. И тъй като той не продължи, попита:
— Кажи ми нещо за нея.
— За Катерин ли? — Гърлото на Гарет пресъхна. — Наистина ли искаш да знаеш?
— Да, наистина — отвърна тя с тих глас.
Той хвърли още една мидена черупка в прибоя, за да събере мислите си. Как би могъл да я опише с думи? И все пак част от него искаше да опита, искаше именно Тереза да го разбере. Противно на волята си беше принуден да се върне още веднъж в миналото.
— Здравей, миличък! — поздрави го Катерин, вдигайки поглед от цветята в градината. Не те очаквах толкова рано.
— Тази сутрин нямаше много хора в магазина, затова реших да прескоча да хапна вкъщи и да видя как си.
— Вече съм много по-добре.
— Мислиш ли, че беше настинка?
— Нямам представа. Но предполагам, че по-скоро беше от храната. Около час след като ти излезе, се почувствах добре и реших да се позанимая с градината.
— Виждам.
— Харесват ли ти тия цветя? — Тя посочи към ивица разкопана почва.
Гарет огледа посадените току-що теменужки покрай верандата и се усмихна.
— Страхотна са, но не смяташ ли, че трябва да оставиш малко повече пръст в лехата?
Тя кимна и избърсвайки челото си с опакото на ръката си, стана и примижа към него от яркото слънце.
— Много ли зле изглеждам?
Коленете ѝ бяха изцапани с пръст, на едната ѝ буза също имаше кални пръски. От вързаната ѝ на опашка коса се бяха измъкнали няколко кичура, лицето и беше зачервено и потно.
— Напротив, прекрасна си.
Катерин свали ръкавиците си и ги метна на верандата.
— Е, чак прекрасна не съм, но ти благодаря все пак. Хайде, ела да ти приготвя нещо за ядене. Знам, че трябва да се връщаш в магазина.
Гарет въздъхна и най-накрая обърна лице към Тереза, която го гледаше очаквателно. Той заговори тихо:
— Тя олицетворяваше всичко, което съм искал. Беше красива и чаровна, с остро чувство за хумор и ме подкрепяше във всяко начинание. На практика я познавах цял живот — още от училищните години. Оженихме се една година след като завършихме университета. Живяхме заедно шест години преди злополуката и това бяха най-хубавите години в живота ми. Когато я загубих… — той замълча, сякаш търсеше думи. — Не знам дали някога ще свикна с мисълта, че я няма.
Гарет така говореше за Катерин, че на Тереза ѝ стана много по-мъчно за него, отколкото си бе представяла. Това не се дължеше само на гласа му, но и на израза на лицето му още преди да почне да я описва — сякаш се разкъсваше между красотата на спомените и болката от връщането му към тях. Макар че писмата му бяха трогателни, тя не беше подготвена за това. Не биваше да разбуждам спомените му. Винаги съм знаела как се чувства. Нямаше никаква причина да го карам да говори за миналото.
„Не, има — неочаквано се обади друг глас в нея. — Трябваше лично да видиш реакцията му. Трябваше да разбереш дали е готов да загърби миналото си.“
След малко Гарет разсеяно хвърли останалите черупки във водата.
— Извинявай за това.
— За кое?
— Не трябваше да ти говоря за нея. Или поне не чак толкова.
— Няма нищо, Гарет. Нали аз го поисках, аз те помолих да ми разкажеш за нея.
— Нямах представа, че ще прозвучи по този начин. — Каза го така, сякаш имаше чувството, че е извършил нещо нередно.
Реакцията на Тереза беше почти инстинктивна. Тя пристъпи към него и бавно хвана ръката му. Когато го погледна, видя изненада в очите му, но той не се отдръпна.
— Загубил се съпруга… Повечето хора на нашата възраст дори не подозират какво значи това. — Докато тя търсеше подходящите думи, той беше забол поглед в краката си. — Твоите чувства говорят много за теб. Ти си от хората, които обичат един човек завинаги… Не бива да се срамуваш от това.