— Като те слушам, сякаш лесно си разрешила нещата.
— Съвсем не. Дейвид ме нарани дълбоко и ми трябваха повече от две години след сеансите ми при една много добра терапевтка, за да стигна до сегашното си състояние. Научих много от терапевтката, научих много и за самата себе си в този период. Веднъж, когато ѝ разказвах какъв подлец се оказа Дейвид, тя изтъкна, че ако продължавам да тая гняв към него, той ще продължава да ме владее, затова спрях да говоря по този въпрос.
Тя отпи глътка бира.
Гарет попита:
— Посъветва ли те нещо друго твоята терапевтка?
Тя се замисли, после леко се усмихна.
— А, да, сетих се. Каза ми, че ако се запозная с мъж, който ми напомня на Дейвид, веднага да се обърна и да избягам вдън гора.
— Аз напомням ли ти на Дейвид?
— Ни най-малко. Толкова си различен от него, че не можеш да си представиш.
— Това ме успокои — каза Гарет с престорена сериозност. — Защото в тази част на страната почти няма гори, та щеше да се наложи дълго да бягаш.
Тя се закикоти и Гарет отмести поглед към скарата. Видя, че въглищата са станали вече на жар и попита:
— Готова ли си за вечерята?
— Няма ли да ми покажеш останалото от тайната ти рецепта?
— С удоволствие — отвърна той, докато ставаха от местата си.
В кухнята той взе стъкленица с маринатата и напръска отгоре двете парчета месо. После ги извади от купата с бренди и ги напръска с марината и от другата страна. Отвори хладилника и взе оттам малко найлоново пликче.
— Това пък какво е? — попита Тереза.
— Това е лой — тлъстата част от месото, която обикновено се изрязва. Накарах месаря да ми я запази, когато му поръчвах филетата.
— И за какво служи?
— Сега ще видиш.
С филетата и една маша двамата се върнаха при скарата. Гарет остави машата до парапета, взе мяха и започна да издухва пепелта от въглените, като междувременно ѝ обясняваше какво прави.
— За да изпечеш великолепни стекове, ти трябва силна жар. С меха издухваш пепелта, за да няма нищо, което да намалява силата на жарта.
Той сложи решетката върху барбекюто, остави я да се нагорещи, после с машата нареди върху нея филетата.
— Колко изпечен искаш твоя стек?
— Средно.
— С тази дебелина трябва да се пече по единайсет минути от двете страни.
Тя повдигна вежди.
— Ама ти си бил много прецизен в тази работа.
— Обещах ти вкусен стек и смятам да удържа на думата си.
Докато чакаха месото да стане готово, Гарет хвърляше крадешком погледи към Тереза. Имаше нещо много чувствено във фигурата ѝ, очертана на фона на залязващото слънце. Небето беше добило оранжев цвят и топлата светлина я правеше още по-красива и потъмняваше кафявите ѝ очи. Косата ѝ се вееше възбуждащо от вечерния вятър.
— За какво мислиш?
Той се напрегна, като чу гласа ѝ — изведнъж се усети, че не е продумвал, откакто сложи месото да се пече.
— Мислех си какъв подлец е бил бившият ти съпруг — отвърна той и като се обърна към нея, я видя да се усмихва.
Тя го потупа леко по рамото.
— Е, да, но ако все още бях омъжена, сега нямаше да съм тук с теб.
— Което щеше да е много жалко — отвърна той, чувствайки тръпка от допира на ръката ѝ.
— Да, щеше — потвърди тя и погледите им се срещнаха, но Гарет побърза да се обърне и се пресегна да вземе пликчето с тлъстината. Изкашля се, преди да заговори:
— Май стана време за това.
Той наряза тлъстите парчета на кубчета и ги поръси върху жарта, непосредствено под филетата. После се наведе и раздуха въглените, докато избухнат пламъци.
— Какво правиш?
— Пламъците от тлъстината няма да позволят на сока да изтече и така месото ще се запази сочно. Именно по тази причина използвам маша, а не вилица. — Той хвърли още няколко кубчета тлъстина върху жарта и повтори процедурата.
Тереза се огледа наоколо и отбеляза:
— Колко е спокойно тук. Сега разбирам защо си купил тази къща.
Той свърши и тази част от работата и отпи глътка бира, за да накваси гърлото си.
— Има нещо в океана, което действа особено на хората. Предполагам затова и идват тук да си почиват.
Тя се обърна към него:
— Гарет, кажи ми за какво си мислиш, когато седиш тук сам?
— За много неща.
— А за нещо по-специално?
Мисля си за Катерин, прииска му се да ѝ отвърне. Но въздъхна и рече:
— Не, всъщност не. Понякога си мисля за работата, понякога за новите места, до които искам да се гмурна и проуча. А нерядко си мечтая да отплувам с яхтата и да оставя всичко зад гърба си.
Тя го наблюдаваше внимателно, когато изрече последните думи.
— Можеш ли наистина да го направиш? Да отплаваш нанякъде и никога повече да не се върнеш?