Отключи багажника и Гарет сложи куфара в него. После я прегърна, целуна я нежно веднъж и я пусна. Отвори ѝ вратата и тя седна зад волана и пъхна ключа в стартера.
Двамата се загледаха през отворената врата на колата и накрая Тереза запали двигателя.
— Време е да тръгвам, иначе ще изпусна самолета.
— Да, време е.
Той отстъпи назад и затвори вратата. Тереза нави надолу стъклото на прозореца и извади ръката си навън. Гарет я хвана и я задържа за миг между ръцете си. Тя включи на скорост.
— Ще ми се обадиш ли довечера?
— Обещавам.
Тя издърпа ръката си, усмихна му се и бавно потегли. Помаха му още веднъж, преди да увеличи скоростта, а докато я проследяваше с поглед, Гарет се запита как ли ще издържи следващите две седмици.
Въпреки натовареното движение Тереза стигна бързо до хотела и си плати сметката. Предадоха ѝ три съобщения от Даяна всяко по-настоятелно от предишното. „Какво става там? Как вървят нещата?“, гласеше първото. „Защо не ми се обаждаш? Нямам търпение да те чуя“, гласеше второто, а третото: „Ще ме поболееш! Моля те, обади ми се, чакам подробности“. Имаше и едно съобщение от Кевин, но явно отпреди няколко дни, защото междувременно тя му се бе обаждала два пъти от дома на Гарет.
Тя върна колата и стигна на летището по-малко от половин час преди полета. За щастие опашката за обработване на багажа беше малка и тя успя да стигне на изхода точно, когато започнаха да отвеждат пътниците към самолета. След като подаде билета си на наземната стюардеса, се качи на борда и зае мястото си. За полета до Бостън нямаше много пътници и седалката до нея остана празна.
Тереза затвори очи и се размисли над удивителните събития през изтеклата седмица. Не само че беше открила Гарет ами дори го беше опознала повече, отколкото бе предполага. Той бе разбудил дълбоки чувства в нея — чувства, за които мислеше, че са отдавна погребани.
Но дали го обичаше?
Тя подхождаше към въпроса въодушевено, но внимаваше да не се увлече в съмненията.
Без много да задълбава, се замисли за снощния им разговор. За страховете му да се освободи от миналото си, за чувствата му, че няма да я вижда толкова често, колкото му се иска. Тя го разбираше напълно, но…
„Мисля, че се влюбих в теб.“
Тя сбърчи вежди. Защо употреби думата „мисля“? Или е влюбен в нея, или не, не е ли така? За да я успокои ли го каза, или по някаква друга причина?
„Мисля, че се влюбих в теб.“
В съзнанието си тя чуваше тези думи отново и отново и гласът му изпълнен с… какво? С колебание? Като си мислеше сега, ѝ се искаше да не бе казвал нищо. Поне щеше да спести опитите ѝ да вникне в значението на излиянието му.
Ами тя? Тя обича ли Гарет?
Тереза затвори уморено очи с внезапното нежелание да уталожи противоречивите си чувства. Но в едно нещо беше сигурна — няма да му каже, че го обича, докато не се увери, че се е освободил от спомена за Катерин.
Същата нощ в съня на Гарет бушуваше яростна буря. Дъжд биеше силно в стените на къщата, а той тичаше като обезумял от една стая в друга. Беше къщата, в която живееше понастоящем, и макар да знаеше къде точно отива, заслепяващите струи, нахлуващи през отворените прозорци, затрудняваха зрението му. Знаейки, че трябва да ги затвори, той се втурна към спалнята и изведнъж се оказа впримчен в издуващите се навътре завеси. Докато се мъчеше да се освободи от тях, се приближи до прозореца и в същия момент осветлението изгасна.
Стаята потъна в пълен мрак. Сред бурята чу звука на далечна сирена, известяваща приближаващ се ураган. Мълнии осветяваха небето, докато се мъчеше да затвори прозореца. Но той не помръдваше. Дъждът продължаваше да се лее навътре, мокреше ръцете му, те се хлъзгаха и той не можеше да хване здраво дръжката на прозореца.
Над него покривът започна да се пропуква от силата на вятъра.
Продължи да се бори с прозореца, но той се бе заклещил и не помръдваше. Накрая го остави и се залови да затваря другия.
Но и той се бе запънал.
Чу как дървените плочки се откъртват от покрива, а след това и звук от счупени стъкла.
Обърна се и побягна към всекидневната. Там прозорецът се бе пръснал навътре и целият под бе обсипан с парчета стъкла. Дъждът биеше в стаята, вятърът беснееше. Входната врата се тресеше в рамката.
От външната страна на прозореца чу Тереза да го вика. „Гарет трябва веднага да излезеш!“
В този момент прозорците на спалнята също се счупиха навътре. Вятърът, който фучеше в къщата, започна да прави дупки в тавана. Къщата нямаше да издържи дълго.