Катерин.
Трябваше да вземе снимката и другите ѝ неща, които бе скътал в скрина.
„Гарет, нямаш никакво време!“ — извика отново Тереза.
Въпреки дъжда и тъмнината той я виждаше как му маха отвън да я последва.
Снимката. Халката. Картичките за Деня на свети Валентин.
„Хайде!“ — подкани го отново Тереза и размахваше с всичка сила ръце.
С грохот покривът се отдели от стените на къщата и започна да се разкъсва. Той инстинктивно вдигна ръце над главата си миг преди парче от тавана да се срути върху него. След малко цялата къща щеше да рухне.
Без да обръща внимание на опасността, той се втурна към спалнята. Не можеше да живее без онези неща.
„Все още имаш време!“
Нещо във вика на Тереза го накара да спре. Погледна към нея, после към спалнята и застина на място.
Почти целят таван беше паднал. С остър звук покривът продължи да се цепи.
Той направи крачка към спалнята и видя, че Тереза е престанала да му маха с ръце. Сякаш изведнъж се бе отказала да го вика.
Вятърът нахлуваше в стаята и като че ли го пронизваше с неземния си вой. Мебелите се бяха прекатурили и препречваха пътя му.
„Гарет, моля те!“ — извика пак Тереза.
И този път интонацията в гласа ѝ го накара да спре и тогава той осъзна, че ако се опита да спаси нещата от миналото си, може и да не успее да се измъкне от къщата.
„А струваше ли си да ги спаси?“
Отговорът беше от ясен, по-ясен.
Той се отказа и се спусна навън към счупения прозорец. Доразби го с юмрук и тъкмо изскочи навън на задната веранда, вятърът отнесе целия покрив. Стените се разклатиха и след миг със силен грохот се срутиха на купчина.
Той потърси с поглед Тереза, за да се увери, че не е пострадала, но за своя изненада не я видя никъде.
10
Рано на другата сутрин Тереза спеше дълбоко, когато иззвъняването на телефона я стресна и събуди. Тя затърси пипнешком слушалката, вдигна я и веднага позна гласа на Гарет.
— Благополучно ли се завърна вкъщи?
— Да — отвърна тя сънено. — Колко е часът?
— Минава шест. Събудих ли те?
— Да. Снощи до късно чаках да се обадиш. Започнах да си мисля, че си забравил какво ми обеща.
— Не бях забравил. Просто реших, че може би ще ти трябва малко време да се съвземеш.
— Но беше сигурен, че ще бодърствам до зори, нали?
Гарет се засмя.
— Извинявай, че не се обадих. Как мина полетът? Как се чувстваш?
— Добре. Уморена, но иначе съм добре.
— Значи темпото на големия град успя вече отново да те измори.
Тя се разсмя, но Гарет продължи със сериозен глас:
— Ей, искам да знаеш нещо.
— Какво?
— Липсваш ми.
— Наистина ли?
— Да… Вчера отидох в магазина, въпреки че беше след работно време, надявайки се да отхвърля малко работа по фактурите, но почти нищо не свърших, защото ти не ми излизаше от главата.
— Радвам се да го чуя.
— Това е самата истина. Не знам дали ще свърша някаква работа през идващите две седмици.
— Е, все ще свършиш нещо.
— Май и сън няма да ме лови.
Тя се засмя, знаейки, че я поднася.
— Хайде, стига си мрънкал. Знаеш, че не си падам по супер зависими мъже. Обичам моите мъже да бъдат истински мъже.
— Добре, тогава ще се постарая да съм по-сдържан.
След кратко мълчание тя попита:
— Къде си сега?
— Седнал съм на задната веранда и наблюдавам изгряващото слънце. Защо?
Тереза си представи гледката, която ѝ липсваше.
— Красиво ли е?
— Както винаги, но тази сутрин не ѝ се радвам като друг път.
— Защо?
— Защото не си тук, да се наслаждаваш заедно с мен.
Тя се облегна на таблата на леглото и се настани по-удобно.
— Ей, ти също ми липсваш.
— Дано да е така! Няма да ми е приятно, ако знам, че съм единственият, който се чувства така.
Тя се усмихна и със свободната си ръка започна да усуква кичур от косата си. След двайсетина минути двамата си казаха „довиждане“ и затвориха телефоните си.
Тереза отиде на работа малко по-късно от обикновено и почувства последиците от главозамайващата си авантюра. Не беше спала достатъчно и когато се погледна в огледалото след телефонния разговор с Гарет, се видя с цяло десетилетие по-възрастна. Както винаги и сега, като влезе в редакцията, най-напред отиде в бюфета, за да си поръча чаша кафе. Тази сутрин обаче си сложи две пакетчета захар, за да се съвземе по-бързо.
— Охо, здрасти, Тереза! — зарадвана я поздрави Даяна иззад гърба ѝ. — Вече си мислех, че повече няма да се появиш тук. Примирам да чуя какво стана.
— Добро утро! — измънка Тереза, докато разбъркваше кафето си. — Извини ме, че закъснях.