— Радвам се, че се реши да го направиш. Снощи за малко да дойда у вас, за да си поговорим, но не знаех кога точно ще се прибереш.
— Не ми се сърди, че не ти се обадих, но миналата седмица се чувствах доста изтощена.
Диана се облегна на шубера.
— Е, не съм изненадана. Вече събрах две и две.
— За какво намекваш?
Очите на Диана блестяха.
— Май не си припарвала още до бюрото си.
— Не, току-що идвам. Защо?
— Ами… — тя повдигна вежди — струва ми се, че си направила добро впечатление.
— За какво говориш, Даяна?
— Ела с мен — и със заговорническа усмивка приятелката ѝ я поведе към новинарската зала.
Когато Тереза видя бюрото си, ахна от изненада — до купищата писма, които се бяха натрупали в нейно отсъствие, имаше голяма, прозрачна ваза с дванайсет красиво подредени рози.
— Пристигнаха рано тази сутрин. Момчето, което ги донесе, изглежда, се изненада, че не си тук, за да ги получиш, но аз побързах да замажа положението, и се представих за теб. Тогава той още повече се изненада.
Тереза почти не слушаше какво говори Даяна, пресегна се да вземе картичката, облегната на вазата, и бързо я отвори. Зад гърба ѝ Диана надникна над рамото ѝ. Съдържанието ѝ гласеше:
На най-красивата жена, която познавам. Сега, когато съм отново самотен, нищо не е както преди.
Небето е мрачно, океанът е неприветлив. Ще върнеш ли красотата им? Единственият начин е да се видим отново.
Липсваш ми.
Тереза се усмихна, пъхна картичката обратно в плика и се наведе да помирише цветята.
— Сигурно си имала паметна седмица — обади се Диана.
— Да — отвърна кратко Тереза.
— Нямам търпение да ми разкажеш… до най-малката пикантна подробност.
— Предпочитам — започна Тереза, като обходи с поглед колегите си в залата, които скришом ѝ хвърляха погледи — да говорим по-късно, когато останем насаме. Не е нужно цялата редакция да почне да шушука за това.
— Те вече шушукат, Тереза. Отдавна никой не е получавал цветя тук. Но както кажеш… да го оставим за по-късно.
— Каза ли им от кого са цветята?
— Естествено, че не. Ако трябва да съм откровена, прииска ми се да ги държа в напрежение. — Тя също огледа залата и ѝ намигна. — Слушай, Тереза, сега имам малко работа. Искаш ли да обядваме заедно? Тъкмо ще си поговорим.
— Разбира се. Къде предлагаш?
— Какво ще кажеш за „Микуни“? Не вярвам да си се преситила от японски манджи в Уилмингтън.
— Звучи апетитно… Диана… благодаря ти, че го запази в тайна.
— Няма за какво да ми благодариш.
Диана я потупа леко по рамото и се отправи към кабинета си. Тереза се наведе и отново помириса розите, после премести вазата в единия ъгъл на бюрото си. Зае се да преглежда пощата си, правейки се, че не обръща повече внимание на цветята, докато новинарската зала не се изпълни с обичайната врява. След като се увери, че вече никой не я наблюдава, вдигна слушалката на телефона си и набра номера на магазина на Гарет.
Обади се Иън.
— Един момент, мисля, че е в канцеларията си. За кого да предам, моля?
— Кажете му, че го търси един човек, който иска да си запише няколко часа по подводно плуване за след две седмици. — Тя се стараеше да говори възможно най-сдържано, защото не знаеше доколко Иън е запознат със случилото се между нея и Гарет.
Иън натисна бутона за изчакване и линията остана глуха. След малко се чу прещракване и се обади Гарет.
— Какво желаете, моля? — попита той с доловима умора в гласа.
Тя започна направо:
— Не трябваше, но се радвам, че го направи.
Той позна гласа ѝ и възкликна оживено:
— Ей, ти ли си! Радвам се, че си ги получила. Как изглеждат?
— Много са красиви. Откъде разбра, че обичам рози?
— Отникъде. Просто не съм чувал жена да не ги обича и рискувах.
Тя се усмихна.
— О, значи на много жени си изпращал рози, така ли?
— На милиони. Имам сума ти обожателки. Нали знаеш, инструкторите по подводен спорт са почти като кинозвездите.
— Така ли било?
— Ама ти не знаеше ли? Аз пък помислих, че си просто поредната ми почитателка.
— Много ти благодаря — разсмя се тя.
— Има за какво. Някой попита ли те кой ти ги е изпратил?
Тя се усмихна.
— Естествено.
— Надявам се да си казала добри думи за мен.
— Да. Казах им, че си шейсет и осем годишен дебелак, който така фъфли, че нищо не му се разбира. Но понеже си изглеждал толкова нещастен, най-накрая съм се съгласила да обядвам с теб. И сега, за мой ужас, не мога да се отърва от теб.
— Ей, ама това ме обижда — рече той и след кратка пауза продължи: — Е… надявам се розите да ти напомнят, че си мисля за теб.